Да чакаш смъртта като любима, да я желаеш може само тогава, когато действително се срещнеш с нея и тази среща се окаже толкова дълбока, че действително те сближи със смъртта. Но нали ние не познаваме смъртта по този начин, ние всъщност не я познаваме. Обратно, това, което ние знаем, не я прави много ясна, защото като православни хора ние знаем, че смъртта не е само освобождение, но и съд ; ние знаем за собствените си грехове ; ние знаем, че с живота ние в голяма степен не сме готови за смъртта. Трудно е да съживиш в себе си това чувство, което нямаш. На мен тя не се е открила като любима ; как мога да я очаквам като любима?
Всеки от нас очаква смъртта в тези категории, които са му свойствени. Но не трябва да създаваме лъжливи категории. А именно: срещата с Христос е среща с нашия Спасител. Нашата среща с Бога е среща с една неизмерима любов. Това трябва да помним. И на мен ми се струва, че Страшният съд се състои в това, да се изправиш пред съвършената любов и да видиш, колко недостатъчно я има нея в тебе, и да се ужасиш. Но това не значи, че веднага тук започва мъчението. Може би аз съм еретик и вие можете да ме изгорите преди да си тръгна от тук, но на мен ми се струва, че Бог ще ни срещне с жалост за това как сме изживели живота си - и така безплодно сме го изживели, така сме го провалили по отношение на себе си, да не говорим за другите ; и Неговата реакция към нас е жалост и състрадание. Когато аз, например, чета притчата за овцете и козите, силно ми въздейства не това, че козлите ще отидат от лявата страна, а овците от дясната, а ме поразяват критериите, които Христос е дал за спасение и погибел. Критериите се свеждат до едно: бил ли си човечен или не? Нахранил ли си гладния? Облякъл ли си измръзналия? Дал ли си покрив на бездомния? Посетил ли си болния? Не си ли се посрамил да признаеш, че приятелят ти е в затвора? и т. н. Не се говори нито една дума за това, как си вярвал, как си се молил, бил ли си благочестив или не, защото въпросът стои така: ако ти не си бил човек, твоята човешка природа не може да бъде обожествена. Ако ти си бил човек, твоята човешка природа може да стане част от Божествена природа (2 Пет 1:4). И на мен ми се струва, че това е дълбоко утешително не просто в някакъв повърхностен смисъл.
Аз сега излагам мислите си, затова можете да ме набучите на кол заради моите богословски измислици. Ние говорим за Страшния съд и за мъките. Струва ми се, че изразът "умря от срам" доста добре изразява това. Когато откриеш нещо ужасно, трагично, изродено, най-силният момент  - този, когато за първи път виждаш това нещо: ти влизаш в стаята и виждаш, че докато теб те е нямало, майка ти е умряла ; ти влизаш в къщата и виждаш, че в твое отсъствие са убили твой любим човек. Този момент на неповторим ужас, после ще бъде само продължение, а всичко се решава от този пръв момент.
В израза "Страшният съд", струва ми се, че изразът "страшен" се отнася за това същото: първият момент, когато ние сме лице в лице с Бога - и в ужас виждаме какви сме могли да бъдем и какви не сме станали.
    А после следва друго. Картинното изобразяване на Страшния съд много често ни се показва като земен съд. Има съдия, има подсъдим, дяволите свидетелстват за едно, ангелите за друго, - но това не съответства на никаква реалност.Нали в нормалното земно общество има законодателен орган, който пише закони, но не ги прилага ; има съдии, които не пишат закони, а тях ги прилагат ; има подсъдим, има защита, има свидетели против него и свидетели за него. А помислете за картината на Страшния съд, каква ни се представя:Законодателят е Бог, Съдията е Бог, Изкупителят ни е Бог в Христа, Защитникът ни е Бог... Какво правосъдие е това, простете?
Това е нещо съвсем различно от това, което ние наричаме с думите правосъдие, съд и т. н. - но това вече не е този съд, под който, да кажем, разбойникът попада, когато го арестуват. Ние не можем да знаем, какъв ще бъде този съд наистина, ние само знаем, че никаква неправда няма да влезе в Божието Царство. Но с какво може да бъде изкупена неправдата? (Тука не са мои измислици, така че това го говоря по-уверено). Френски писател, католически епископ казвал, че страданието е единственото място за среща между злото и доброто, защото злото винаги се врязва или в плътта, или в душата на жертвата. Жертвата може да бъде виновна или невиновна, но ето мястото, където те се кръстосват. И той настоявал, че в момент, когато човек, виновен или не, става жертва, той получава властта да прости ; той може да повтори думите на Спасителя: Прости, той не знае какво прави!
Ивам пример за това от концентрационните лагери. След войната аз година и половина се занимавах като лекар с хора, които бяха освобождавани от лагерите. Попадна ми немски вестник, където се разказваше за това, как един от лагерите (струва ми се, Дахау) била намерена молитва, написана от евреин на парче опаковачна хартия.
"Мир за всички хора на злата воля! Да престане всяка мъст, всеки призив към наказание и възмездие. Престъпленията преляха чашата, човешкият разум не е в състояние да ги побере. Неизброими множества от мъченици. Затова не възлагай техните страдания на теглилката на Твоята справедливост, Господи, не ги обръщай против мъчителите със страшно обвинение, за да изискаш от тях страшна разплата. Въздай им по друг начин! Положи на теглилката, в защита на палачите, доносниците, предателите и всички хора на злата воля - мъжеството, духовната сила на измъчваните, тяхното смирение, високото им благородство, постоянната им вътрешна борба и непобедима надежда, усмивката, пресушаваща сълзите, тяхната любов, техните изтерзани, разбити сърца, останали непреклонни и верни пред лицето на самата смърт, даже в моменти на пределна слабост. Положи всичко това, Господи, пред Твоите очи за прощение на греховете, като изкупление, заради тържеството на праведността, приеми във внимание доброто, а не злото! И нека ние останем  в паметта на нашите врагове не като их жертви, не като ужасен кошмар, не като неотстъпно преследващи ги призраци, но като помощници в тяхната борба за изкореняване на разгула на престъпните им страсти.А когато всичко това свърши, дарувай ни да живеем като хора сред хората, и да се върне на нашата изстрадала земя мирът - мирът за хората на добрата воля и за всички останали".
Вторият пример е на човек, който познавам много отблизо. Той бе доста по-голям от мен, участник в първата световна война, където той е загубил ръката си ; той заедно с майка си Мария Скобцова е спасявал хора по време на немската окупация - Фьодор Тимофеевич Пянов. Немците го взеха в лагер, той четири години прекара там, остана жив. Когато той се върна, аз го срещнах случайно на улицата, казвам : Федор Тимофеевич, какво донесохте обратно от лагера, с какво се върнахте? - Върнах се с ужас и тревога в душата. - Вие какво, загубихте вярата си ли? - Не, - казва, - но  докато бях в лагера , докато стоях пред опасността не само от смъртта, но и от мъченията, аз всяка минута можех да казвам: "Господи, прости им, те не знаят какво правят!"  И аз знаех, че Бог може да чуе моята молитва, защото аз имах право да се помоля. Сега съм на свобода ; нашите мъчители, може би, не са разбрали и не са се разкаяли ; но когато казвам сега : "Господи, прости, те не знаят какво вършат",-изведнъж като че ли Бог отговаря : "А с какво ще докажеш искреността на твоята прошка? Ти не страдаш, сега ти е леко да говориш...Ето това е също герой на прошката.
И аз съм дълбоко уверен, че в крайна сметка, когато всички застанем пред съда Божий, няма да има такава жертва, която няма да застане в защита на мъчителя си, защото по-рано, преди да дойде времето на окончателния Страшен съд над човечеството, всеки, след като е умрял, ще успее да погледне на себе си като че ли в огледалото на Божеството, да види себе си по отношение на Христос, да види какъв е бил призван да бъде и не е бил, и няма да може да осъди никого. Ето моята реакция на това, и аз съм го преживал в известна степен.ть   никого.                 [ Сурожски митрополит  Антоний. Отговори на въпроси
                  (в кн. ЧЕЛОВЕК ПЕРЕД БОГОМ)
                  www.metropolit-anthony.orc.ru/pered5/pb_543.htm ]