Нека да се замислим за няколко минути за смисъла на една притча, която ни е добре позната от Библията - на нас, които сме я чели. Един човек поканил най-близките си хора на пиршество, за да раздели, тоест, с тях радостта си. И тези, поканените един след друг му отказали. Всеки от тях имал своя си причина за това: Единият от тях си бил купил парче земя, силно се привързал към тази земя, овладял я, станал нейн господар, и затова нямал време и желание да споделя чужда радост - имал си своя. Другият човек си купил чифт волове, така че той трябвало да работи, той си имал задача в живота, нямал време да се потапя в радостта на друг човек, да бездейства в чужда радост, след като той си имал земна работа, свое творчество. Третият се оженил ; той намерил своята радост, и затова не му било до чуждата. Всички те обърнали гръб на приятеля си, защото те всички били намерили нещо, което ги занимавало повече от дружбата, повече от любовта, повече от верността. Не е ли такава и нашата съдба? Господ ни призовава да раздели с нас живота, Неговия живот, да разделим с Него вечния, небесен живот и, значи, и вечната радост. И ние казваме: "Да, Господи, ще дойдем, но ще дойдем тогава, когато вече няма да има какво да правим на земята, а докато има парче земя, към което може да се привържем със сърцето си, докато все още има дело, което може да ни увлече до самозабрава, докато си имаме наша радост, дори и малка, но своя,- не ни е, Господи, до Твоята радост. Ще дойде време, когато, може би, ще си отидат от нас тези радости, и тогава ще си спомним за това, че Ти ни канеше при Себе Си ; може би, когато вече нямаме нищо свое, тогава ще живеем с чуждото, с Твоето...". Не живеем ли по този начин? Всеки от нас се е привързал със сърцето си към нещо, всеки се е увлякъл от нещо до опиянение, всеки търси своята си радост - а животът тече, и Господ е дошъл на тази земя и ни е открил за Своята радост. Той е дошъл на тази земя и така я е възлюбил, че ако ние бихме били с Него, тя цялата щеше да бъде наша. Но не по един собственически начин, не така, както собственикът на земя изживява притежаването на земя, а подобно на това как един художник вижда красотата и, свободен от притежание, ликува за тази красота. Господ е влязъл в живота, и твори дело, и ни призовава да станем участници в това дело, дело за преобразяване на живота, преобразяване на света, превръщане на земята в Царство Небесно ; но това изисква да имаме голямо сърце и да сме отворени за голяма любов ; то изисква да не смятаме само своето, но и чуждото дело за свое, изисква така да бъде открита нашата душа, че Божието дело да стане наше дело и така че ние да можем да забравим своите дребни работи заради голямото Божие дело. При всеки от нас сърцето се отваря за любов към някого, но Господ ни казва: "Сърцето ти е прекалено тясно, отвори го по-широко, научи се да обичаш своите, но също така и чуждите, заобичай ги със самопожертвователна любов, при която ще бъдеш способен да забравиш себе си...". Но това нито ние, нито хората, описани в притчата умеем да направим: именно не умеем да забравим себе си, и чакаме земната радост да ни забрави, за да си спомним за небесната радост. И животът си минава, минаваме и ние покрай живота - защото ние можем и тогава пак да живеем живота си. Господ ни казва: Търсете преди всичко Небесното Царство и - но Той не добавя: А другото ще ви бъде отнето ; обратно, Той казва: Всичко останало ще ви се прибави... Нима ние не можем да разберем, че Господ е дошъл на земята, за да ни даде живот, и то изобилен, че цялата земя ни е станала родна, а не само едно малко парче от нея, за да може цялото дело, цялото творчество, целият път на земята да стане наш, а не само това малкото, което можем да направим за краткото си време на земята. И затова Той говори, че нашата любов, която обхваща толкова малко хора, може напълно да се задържи върху тях, само ако тя забрави за притежанието и се насочи към безкрайния простор на Божията любов. Амин. [ Сурожки митрополит Антоний (проповед от 1972 г.) www.metropolit-anthony.orc.ru/inname/in_125.htm ]