ията закрила.

Отключи западната порта и въведе робите зад стените на имението на господаря си. Поведе ги по пътеката към задния вход на къщата и влязоха в приемната стая, където всяка сутрин господарят раздаваше помощи. Подреди ги в редица и им заръча да стоят изправени и да мълчат, да държат погледа си сведен и да говорят само, ако господарят ги попита нещо.

- Чакайте тук, докато поговоря с господаря, и се молете да вземе всички ви. Като за римлянин Децим Виндаций Валериян е добър и ако е съгласен да ви задържи, с вас ще се отнасят добре. Дано Бог на бащите ни да ни закриля всички.

Децим седеше с жена си в перистила. Феба въртеше една маргаритка между грациозните си пръсти и слушаше съпруга си. Енох прецени, че господарят му изглежда резервиран и в лошо настроение, но си пое дълбоко дъх, събра смелост и се приближи. Зачака господарят да забележи присъствието му и да му разреши да говори.

- Господарю, върнах се със седем роби и те чакат твоето одобрение.

- Гали ли са?

- Не, господарю. Нямаше на пазара. Нито пък британци - молеше се на лицето му да не се изпише, че лъже. - От Юдея са, господарю - каза той и видя как веднага устните на господаря му се свиха в тънка линия.

- Евреите са най-поквареното племе в империята, а ти докарваш седем в къщата ми!

- Енох е евреин - каза с усмивка Феба. - Служил ни е вярно петнадесет години.

Енох благодари на Бога, че Феба беше при господаря му.

- И с това е служил сам на себе си - каза Децим и изгледа студено управителя на имението си.

Дори и да имаше намерение да се защитава, робът промени решението си и замълча.

- Тези роби пригодни ли се за тежка физическа работа?

- Не, господарю - искрено отговори Енох, - но с малко повече храна и почивка ще станат.

- Нямам нито време, нито намерение да помагам на бунтовници.

Феба докосна ръката на съпруга си.

- Дециме, нима ще упрекнеш човек за това, че е проявил състрадание? - меко попита тя. - Те са от неговия народ. Енох ни служи вярно. Нека поне да ги погледнем и да видим дали стават да работят при нас.

Не ставаха.

- В името на боговете! - промърмори Децим под носа си. Виждал беше много пленници от различни народи, но нито един от тях не е представлявал по-жалка гледка от тези слаби, отчаяни и съкрушени духом мъже, едва оцелели след опустошаването на Ерусалим.

- О! - възкликна Феба, чувствителното и сърце се сви от жал.

- Те бяха определени за арената, господарю, но кълна се в своя Бог, че ще ви служат, както и аз съм ти служил - каза Енох.

- На години тя не е по-голяма от Юлия - каза Феба и заоглежда младата робиня.

Очите на момичето бяха потъмнели от страданията, през които беше преминала и от преживяното, за което човек би предпочел да не говори.

- Момичето, Дециме - тихо каза Феба. - Каквото и да решиш за другите, нея я искам.

Децим смръщи вежди:

- За какво ти е?

- За да служи на Юлия.

- За Юлия? Не е подходяща за Юлия.

- Довери ми се за това, Дециме. Моля те. Момичето може да бъде много полезно на Юлия.

Децим изгледа момичето отново, този път по-внимателно. Питаше се какво ли толкова има в нея, че жена му, която отхвърли толкова други робини, я избра. От известно време Феба търсеше прислужница за дъщеря си. Представиха и десетина робини, но тя не се спря на нито една, а ето сега избира тази, без изобщо да се поколебае - някаква измършавяла еврейка, неописуемо грозна, вероятно беше дъщеря на някой вероломен зилот.

Марк и Юлия влязоха в двора. Смееха се, явно и двамата бяха в добро настроение, но когато видяха робите, замълчаха. Марк огледа седмината с отвращение.

- Евреи? - изненада се той. - Сигурно току-що са пристигнали от Юдея. Какво правят тук?

- Трябват ми роби за имението.

- Мислех, че предпочиташ гали и британци.

Децим се престори, че не го чува, и нареди на Енох да изпрати шестимата мъже в имението на Апенините.

- Момичето остава тук.

- Значи си ги купил? - попита Марк поразен. - Дори и нея? - възкликна той и изгледа пренебрежително момичето. - Никога не съм знаел, че обичаш да прахосваш пари, татко.

- Момичето ще слугува на Юлия - обади се Феба.

Юлия изгледа майка си, после момичето и отново погледна майка си:

- О, майко, не говориш сериозно. Тя е ужасно грозна. Не искам да ми прислужва грозна робиня. Искам слугиня, каквато има Олимпия!

- Няма да получиш такава. Робинята на Олимпия може и да е красива, но е нагла и е лъжкиня. Не можеш на се довериш на робиня като нея.

- Тогава Вития! Защо да не ми прислужва Вития?

- Вития не е подходяща за тебе - твърдо отговори Феба.

Марк се усмихна кисело. Много добре знаеше защо майка му не иска Вития да прислужва на Юлия. Досещаше се какво я е накарало да избере точно тази робиня. Устата му се изкривиха, но все пак остана доволен. Не го привличаше юдейския морал, но за сестра му щеше да е добре да има покорна робиня, която да се грижи за нея и да я защитава.

- Как се казваш, дете? - пипита нежно Феба.

- Адаса, господарке - тихо отвърна тя, засрамена от подигравателния изпитателен поглед на младия римлянин и от плачливия протест на момичето.

Животът и зависеше от това в каква посока ще тръгне техният разговор. Тя сключи ръце пред гърдите си и остана със сведен поглед. Знаеше със сигурност, че ако стопанката на къщата отстъпи, ще я върнат на пазара за роби и после ще умре на арената.

- Само я погледни - отвратена каза Юлия. - Косата и е остригана като на момче и е толкова мършава!

- С добра храна ще понапълнее, а косата и отново ще порасне - спокойно отвърна Феба.

- Не е честно, майко. Искам да имам правото сама да избера своята прислужница. Октавия сама си е избрала нейната. Прислужва и една екзотична етиопка - баща и бил вожд на племето им.

Марк се засмя:

- Кажи на благородната Октавия, че тази е роднина на принцеса Береника.

Юлия заподсмърча.

- Никога няма да ми повярва. Само един поглед ще и е достатъчен да разбере, че това момиче не може да е роднина на жената, която е завладяла сърцето на Тит.

- Тогава и кажи, че робинята ти е дъщеря на първосвещеник или пък че е родена пророчица на невидимия си бог и има дарба да предсказва бъдещето.

Адаса погледна крадешком младия римлянин, който и се присмиваше. Беше много красив. Тъмната му късо подстригана коса се беше накъдрила на челото му. Раменете му бяха широки, кръстът - тесен, носеше бяла туника, пристегната с изкусно изплетен колан от кожа и злато. Кожените каишки на скъпите му сандали се увиваха плътно около мускулестите му прасци. Ръцете му бяха силни и красиво поддържани, украсени единствено с пръстен с печат на показалеца. Всяка частица от съществото му издаваше наглостта му и богатството му.

Точно обратно на физическата сила на младия мъж, сестра му беше нежна. Адаса остана очарована от ефирната и красота. Въпреки че сега роптаеше, гласът на момичето звучеше възпитано и сладко, а гневната червенина на страните и само добавяше цвят на бялата и кожа. Носеше светлосиня тога със златни кантове. Разкошната и коса беше прибрана на кок. Златни и перлени фиби в тон с обеците и придържаха тежките къдрици. На врата и висеше медальон с изображение на някаква езическа богиня.

Марк забеляза как робинята разглежда сестра му. В изражението и не прозираше нито обида, нито враждебност, а по-скоро страхопочитание и възхищение. Момичето наблюдаваше Юлия така, сякаш тя е някакво прекрасно невиждано създание. Марк не показа, че това го забавлява и си помисли, че може би в края на краищата майка му е права. Макар и момичето да е преживяло жестокостите при опустошаването на Юдея, на лицето и беше изписана доброта и нежност, които може би щяха да усмирят неспокойния и буен дух на Юлия.

- Задръж я, Юлия - каза той. Знаеше, че една негова дума е достатъчна сестра му да промени решението си по-бързо, отколкото ако изслуша куп увещания от родителите им.

- Мислиш ли, че ще е добре? - попита Юлия изненадана.

- В нея има нещо загадъчно - каза той като се опитваше да запази лицето си безизразно.

Марк ясно долавяше гнева на баща си. Целуна бързо Юлия и майка си и излезе.

- Ще я задържа - каза Юлия царствено.

- Ела с мене, момиче.

- Казва се Адаса, Юлия - тихо каза Феба с укор в гласа.

- Добре тогава. Адаса, ела с мене - повтори властно Юлия.

Адаса я последва покорно. Разглеждаше с почуда прекрасната огромна къща - ярката мозайка от малки плочки, която покриваше подовете, мраморните стени. Край вратите стояха гръцки урни, а от стените висяха вавилонски завеси. Пресякоха открития вътрешен двор с мраморни статуи, покрит с пищни разцъфнали храсти и цветя. Някъде наблизо се чуваше успокояващия ромон на вода, която се стича във водоскок. Адаса силно се изчерви, когато видя статуята на гола жена в средата на малкия басейн.

Господарката и я заведе в една стая, пълна с разхвърлени дрехи.

- Всичко трябва да се прибере и да се подреди - каза Юлия и се изтегна на леглото.

Адаса се зае с работата и започна да събира тоги, туники и наметала, захвърлени по пода и върху един нисък стол. Тя усети, че господарката и я наблюдава как ги подрежда, и започна да сгъва дрехите още по-внимателно и да ги прибира.

- Казват, че Ерусалим бил свят град - поде Юлия.

- Да, господарке.

- Остана ли нещо от него?

Адаса се изправи бавно и поизглади с ръка една туника.

- Много малко, господарке - тихо отвърна тя.

Юлия усети, че момичето я погледна с тъмните си очи. Не беше обичайно робините да гледат господарките си, но Юлия не почувства обида от погледа на момичето. Тя може би не знаеше, че не трябва да я гледа.

- Преди доста години татко ходи веднъж в Ерусалим - каза тя. - Видял храма ви. Каза, че бил много красив. Е, не чак толкова красив, колкото храма на Артемида в Ефес, разбира се, но бил чудо, което си струвало да се види. Колко жалко, че вече го няма.

Адаса се обърна и започна да подрежда стъклениците и шишенцата на тоалетката.

- Какво стана със семейството ти, Адаса?

- Всички са мъртви, господарке.

- Зилоти ли бяха?

- Баща ми беше скромен търговец от Галилея. Отидохме в Eрусалим за Пасхата.

- Какво е това Пасха?

Адаса разказа как първородните синове на всички египтяни паднали поразени от Божията ръка, поради упорството на фараона, който не пускал Моисей и народа му да си отидат от Египет. Бог обаче пощадил израилтяните.

Докато слушаше разказа и, Юлия започна да сваля фибите от косата си.

- Ако твоят бог е толкова могъщ, защо тогава този път не се е намесил, за да спаси народа ти?

- Защото те го отхвърлиха.

Юлия се намръщи. Нищо не разбираше.

- Евреите са много странни - каза тя и прекрати разговора като сви рамене с безразличие.

Обърна се и с леко движение на главата разпусна косата си до раменете. Прекара пръсти през нея, като се наслаждаваше на приятната и мекота. Имаше прекрасна коса. Марк така казваше.

- Нелепо е да вярваш в нещо, което не виждаш - заключи тя и взе гребена от черупка на костенурка, прекара го през гъстата си черна коса и забрави за съществуването на робинята.

Кога ли Марк щеше пак да я заведе на игрите? Остана възхитена от днешното зрелище и нямаше търпение да отиде отново.

. . .

Разтревожен, Марк скочи от леглото и застана на вратата на перистила. Заслуша се в пеенето на щурците в светлата лунна нощ. Прокара ръка през голите си гърди и се загледа в двора. Не можеше да спи, но не намираше причина за безпокойството си. Строителството потръгна добре. Парите се вливаха в хазната му. Ариа отиде в провинцията за няколко дни и така го освободи от досадното си присъствие и от ревността си. Марк прекара една приятна вечер с приятели, като се наслаждаваше на просвещаващия разговор и на робините на Антигон.

Животът е чудесен, а и ставаше още по-хубав - богатството му се умножаваше. Защо тогава го яде това безпокойство, защо е това необяснимо неудовлетворение?

Излезе да глътне малко свеж въздух. Дори и в перистила се чувстваше затворен и реши да излезе да се поразходи. Мина под арките в северния край на двора и излезе в градината. Тръгна безцелно по алеите. Мислите му прескачаха ту към едно, ту към друго - доставката на дървен материал от Галия, Ариа, която го дразнеше до крайност с внезапните си претенции, че го притежава, вечното неодобрение на баща му за всичко, с което Марк се заеме. Нервите му бяха изопнати до краен предел.

Поспря край една дървена решетка, обсипана с рози, и вдиша сладкия аромат. Може би се тревожеше за Юлия, сигурно затова нервите му бяха така опънати. Тя се противеше на приготовленията за женитбата. Снощи избухна в плач. Разкрещя се на баща им, че го мрази. Той и заповяда да отиде в стаята си и цяла вечер Юлия остана там заедно със странната си прислужница.

Някакво движение го сепна и той леко се обърна. Малката еврейка на Юлия излезе през вратата откъм перистила. Марк присви очи и се загледа в нея. Момичето продължи по пътеката недалеч от дървената решетка, откъдето той я наблюдаваше незабелязано. Какво прави тя извън къщата? Няма работа в градината толкова късно.

Марк продължи да я следва с поглед, докато тя вървеше по пътеката. Разбра, че тя няма намерение да избяга, защото тръгна в напълно противоположна посока на вратата на западната стена. Спря на широката площадка, където двете калдъръмени пътеки се съединяваха. Издърпа покривалото над главата си и коленичи. Сключи ръце и наведе глава.

Очите на Марк се разшириха от удивление. Тя се молеше на своя невидим бог! Тук, насред градината. Но защо на тъмно, защо се криеше от хорските очи? По-скоро трябваше да ходи с Енох в малката синагога, където той се събираше с други евреи. Любопитството го накара да се приближи до нея.

Изглеждаше неспокойна. Стоеше със затворени очи, устните и се движеха, но не говореше с глас. По бузите и се стичаха сълзи. Тя тихо простена и се просна на земята, похлупи лице на камъните и простря настрани ръцете си. Едва тогава Марк успя да я чуе. Мърмореше думи на някакъв език, който той не разбираше. Арамейски?

Марк се приближи още повече. Странно, но гледката как това момиче пада по очи пред бога си го трогна. Често виждаше майка си да се моли на домашните божества в ларариума, където държаха идолите и олтарите, но тя никога не падаше по очи. Майка му се беше посветила на идолите си и всяка сутрин слагаше пред тях жертвоприношение от солена питка и ги молеше за закрила на всички, които обича. Баща му повече не стъпи в ларариума, откакто двамата по-малки братя на Марк починаха от треска. Самият Марк почти не вярваше в боговете, въпреки че се покланяше на Афродита и на парите си. Парите му служеха, а Афродита привличаше сетивата му. Марк вярваше, че не някакъв бог, а сам човек е източникът на силата, която притежава.

Робинята се изправи.

Дребна и слаба, тя изглеждаше пълна противоположност на Вития с нейните пищни извивки по тялото, пълнички устни и похотливи очи. Малката еврейка дълго стоя под лунната светлина със сведена глава, искаше да остане по-дълго сред спокойната градина. Наведе назад глава, за да я облее лунната светлина. Остана така със затворени очи и на лицето и се изписа нежна усмивка. Марк прочете върху вдигнатото и лице мир, който той самият никога не беше усещал, мир, за който жадуваше и който търсеше.

- Не бива да идваш в градината по това време на нощта.

Адаса подскочи, като чу гласа му, и едва не припадна, когато видя, че той се приближава. Тялото и се напрегна и тя отново застана неподвижно, а пръстите и стиснаха тънкото покривало, което увиваше раменете и.

- Често ли идваш тук? - той леко повдигна главата и и се опита да прочете отговора на лицето и. - Молиш се на своя бог всяка нощ, докато другите спят, нали?

Сърцето на Адаса заби лудо. Дали Марк е разбрал, че е християнка или още я мисли за юдейка?

- Господарката каза, че е позволено.

Гласът и трепереше. Нощта беше топла, но Адаса почувства студ. Видя, че Марк е облечен само с една препаска на слабините, и я обля гореща вълна.

- Кой ти каза това - майка ми или Юлия? - попита той и спря на няколко стъпки от нея.

Адаса вдигна поглед към него и после бързо сведе очи към земята в знак на подчинение:

- Майка ти, господарю.

- Тогава предполагам, че е позволено, стига молитвите ти да не пречат на задълженията ти към сестра ми.

- Господарката Юлия спеше дълбоко, когато излязох, господарю. Иначе не бих я оставила.

Марк я изгледа с изпитателен продължителен поглед. Какво не им е наред на тези евреи, че лежат така пред някакъв бог, който дори не виждат! За него в това нямаше никакъв смисъл. Като изключим Енох, Марк не харесваше много евреите, нито пък им имаше доверие. Не беше сигурен дали да вярва и на това момиче, нито дали му се иска тя да живее в къщата. Оцеляла беше при разрушаването на Ерусалим и имаше причина, ако не и право, да мрази римляните. Марк искаше Юлия да е в безопасност.

Момичето все пак изглеждаше достатъчно безопасно, дори плахо. Външността обаче може и да подвежда. Той повдигна едната си вежда.

- Рим няма нищо против различните религии, освен тези, които проповядват бунт - каза той, за да я изпита. - Години наред почти навсякъде се чуваха призиви от евреите за проливане на римска кръв. Това е причината вашият Свят град днес да лежи в развалини.

Адаса не отговори. В думите му имаше много истина.

В изражението и Марк четеше само тревога. Той се приближи още повече, за да види по-добре какво е изписано на лицето и и тя трепна. Брадичката и се вдигна леко и Марк разбра, че голотата му я ужасява. Той се усмихна изненадан, че тя изпитва неудобство. От кога ли не беше виждал момиче, истински притеснено от каквото и да било!

- Не се страхувай, момиче. Нямам ни най-малко желание дори да те докосна - каза той, въпреки че се улови как любопитно я оглежда.

През последните няколко седмици Адаса понапълня. Сега косата и леко обграждаше лицето и като шапчица. Далеч не беше красива, но вече не изглеждаше и грозна. Марк не каза нищо повече и тя го погледна. Остана поразен от тъмните и очи, от загадъчната им дълбочина. Той се намръщи леко.

- Може ли вече да се връщам в къщата? - попита тя, без повече да посмее да го погледне в очите.

- Не още.

Марк стоеше неплокатимо и препречваше пътя и.

Несъзнателно думите му прозвучаха по-строго, отколкото му се искаше. Момичето стоеше напрегнато, готово всяка секунда да избяга от него. Ако ще бяга, трябваше да го заобиколи и да влезе в цветната леха, но Марк се съмняваше, че ще и стигне смелост да го направи.

Нещо в това момиче привличаше вниманието му. Може би тази опияняваща смесица от страх и невинност. Напомняше му за статуята, която купи от Антигон и която сега стоеше горе на хълмчето, само на петдесет стъпки от мястото, където бяха застанали. Помисли си за красивата Вития, която крадеше всяка възможна минута, само за да бъде с него. Това момиче обаче явно искаше да е на всяко друго място, но не и с него в градината. Марк усети, че тя се страхува от него. Дали се страхува само защото той е римлянин, враг на народа и? Или може би става дума за нещо по-първично?

Стояха сами, а той беше почти гол.

- Как се казваш? - попита той. - Забравил съм.

- Адаса, господарю.

- Адаса - повтори той името и, сякаш го претегляше.

Адаса потръпна. Името и прозвуча странно и чуждо, когато той го произнесе. И някак красиво.

- Адаса - още веднъж каза той и звукът на дълбокия му глас като милувка предизвика у нея чувства, които тя никога преди не беше познавала.

- Защо продължаваш да се кланяш на бог, който те е изоставил?

Въпросът я изненада и тя погледна Марк. Защо ли му е притрябвало да разговарят за каквото и да било? Марк стоеше пред нея мъжествен и красив, олицетворение на самия Рим - могъщ, богат и пълен с изкушения, които я плашеха.

- Трябва да си избереш някой друг. Разходи се по Сакра виа и си избери друг бог. Избери си някой, който ще е по-добър към тебе, отколкото този бог, който никой не е виждал, а ти беше паднала по очи пред него преди малко.

Устните и се разтвориха, а лицето и се обагри в червено. Колко ли дълго я беше наблюдавал? Тя търсеше уединението на градината през нощта. Мислеше, че тук ще остане насаме, без никой да я види. Мисълта, че я е гледал през цялото време, я накара да изстине.

- Е, какво, не можеш ли да говориш?

Адаса заекна:

- Моят Бог не ме е изоставил, господарю.

Марк се изсмя подигравателно:

- Светият ви град е в руини, народът ти е разпръснат по цялото лице на земята, а ти си робиня. Как тогава казваш, че богът ти не те е изоставил?

- Запази ме жива. Имам храна, подслон и добри господари.

Марк остана поразен от безропотното и отношение към съдбата и от благодарността и към нейния бог.

- И защо мислиш, че твоят бог ти е дарил това изобилно благоволение?

Сарказмът му я жегна, но тя все пак отвърна простичко:

- За да служа.

- Да не ми го казваш, само защото това очаквам да чуя от тебе?

Тя сведе поглед.

- Погледни ме, момиче.

Тя се подчини на заповедта му. Очите и поразиха Марк - тъмни и прекрасни, и това малко, овално лице...

- Няма ли значение за тебе, че си загубила свободата си? Кажи ми истината. Хайде бе, момиче, говори!

- Ние всички служим на нещо или на някого, господарю.

Той се усмихна:

- Интересно предположение. А аз на кого служа?

Изглежда тя не можеше да събере смелост да отвърне, но Марк използва чара си, за да я принуди да говори:

- Няма да те нараня, дете. Можеш да ми отговориш, без да се страхуваш от наказание. На кого си мислиш, че служа?

- На Рим.

Марк се засмя.

- На Рим - повтори той.

- Глупаво момиче, ако всички ние служим на някого, аз служа на себе си. Служа на собствените си желания и амбиции. Аз сам удовлетворявам собствените си желания по свой начин, без някакво божество да ми помага.

Още докато говореше, Марк се чудеше защо ли приказва такива неща пред една проста робиня, за която всичко това не можеше да има значение. Още повече го озадачаваше защо тя изглежда толкова натъжена.

- Това е целта на живота, нали така? - попита той подигравателно, поразен, че една робиня е в състояние да го гледа с такова съжаление. - Да преследваме щастието и да го търсим, винаги когато можем. Какво мислиш за това? - този път в гласа му прозвуча заповедна нотка.

- Не вярвам, че целта на живота е човек да бъде щастлив. Целта е да се служи. Да си полезен.

- За една робиня може и да е така - каза той и извърна поглед.

Чувстваше се уморен. Уморен до мозъка на костите.

- Не сме ли крепостни слуги на това, на което се покланяме?

Думите и сепнаха Марк и той отново я изгледа. Красивото му лице застина в нагла пренебрежителна гримаса. Адаса го засегна. Изплашена, тя прехапа долната си устна. Как посмя да говори така на един римлянин, който имаше право да заповяда да я убият, само ако пожелае?

- Според твоите думи, след като служа сам на себе си, значи сам на себе си съм роб. Това ли искаш да кажеш?

Тя пристъпи назад и кръвта се дръпна от лицето и:

- Моля да ме извиниш, господарю. Аз не съм философ.

- Недей да отстъпваш, момиче. Продължавай да говориш, забавно ми е.

Не изглеждаше, че се забавлява.

- Коя съм аз, че да ме питаш за нещо, господарю? Нима притежавам мъдрост, че да те поучавам? Аз съм само една робиня.

Казваше самата истина. Какъв отговор може да му предложи една робиня и защо ли стои с нея в градината? Нещо го ядеше отвътре. Наистина искаше да узнае нещо от нея. Искаше да я попита какво си е говорила с невидимия си бог и какво и е дал той, че е издържала всички несгоди и пак носи в себе си онзи мир, който Марк видя в нея и за който и завидя.

Вместо това той изстреля кратък въпрос:

- И баща ти ли е бил роб?

Защо я измъчва?

- Да - тихо отвърна тя.

- А кой беше господарят му? Той в какво вярваше?

- Вярваше в любовта.

Отговорът прозвуча толкова банално, че Марк примижа. Чуваше го постоянно от Ариа и приятелките и. Аз вярвам в любовта, Марк. Вероятно затова тя прекарваше толкова време в храмовете и, наслаждаваше и се, изпълваше се до крайност с любов. Марк знаеше всичко за любовта. Тя го оставяше изтощен и празен. Можеше да се загуби в някоя жена, да се удави в чувства и удоволствие, но когато всичко свърши, когато си тръгваше, той оставаше гладен, гладен за нещо, което дори не можеше да определи. Не, любовта не е отговорът. Може би винаги е знаел къде е отговорът. Властта носи мир, а власт се купува с пари.

Как реши, че може да научи нещо от това момиче! Нали вече знаеше отговора за себе си.

- Можеш да се върнеш в къщата - рязко каза той и се отмести, за да и направи място да мине.

Адаса го погледна. Красивото му лице изглеждаше набраздено - отразяваше тревожните му мисли. Марк Валериян имаше всичко, което светът може да предложи на един мъж. И въпреки това той стоеше пред нея притихнал и странно, сякаш нещо му беше отнето. Нима богатството му и привидната му гордост само прикриваха страданието в душата му? Сърцето и се трогна. Какво ли ще последва, ако му каже какво означава истинска любов? Дали ще и се присмее? А може би ще я прати на арената?

Страхуваше се да говори за Бога пред един римлянин. Добре знаеше какво е направил Нерон. Знаеше и какво става всеки ден на арената. Затова запази мислите си в тайна.

- Дано да намериш мир, господарю - тихо каза тя и се обърна.

Марк я погледна изненадан. Думите и прозвучаха толкова нежно, като че ли искаше да го утеши.

Той гледа след Адаса, докато тя се изгуби от погледа му.