Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: palomnik
Категория: Други
Прочетен: 600478
Постинги: 346
Коментари: 0
Гласове: 730
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Ако се интересувате от християнство, тук е информацията
2. Изкуство, наука, творчество
3. Животът такъв, какъвто аз го виждам
4. Моите интереси в областта на науката
5. Еврейска песен - "Ерусалим от злато"
6. Еврейска песен
7. За вас, младежи - чудесен български християнски сайт със списание
8. Внимание - за всички християни - интересен български християнски сайт - четете тук
9. Християнство Топ 10
10. Протестантство - портал
11. Манастири - информация
12. Секти - за да сме осведомени
13. Християнство.нет
14. Християнски тулбар
15. Православен богословски форум Логос
16. Моят молитвен кръг
17. Моята страница за контакти, въпроси и отговори в Yahoo
18. Ето християнска танцова трупа Инфюжън
19. Моята любима българска християнска певица от църква Ново поколение - Дани Грейпс
20. Всичко за Израел
21. Мак Хамънд - насоки в трудности, проповедник
22. Питър Вагнер - молитвено движение
23. Тук ще научите за библейския начин да управлявате парите си - Краун Министрис
24. Най-лесно достъпното, без изпити, но с диплома библейско училище, кореспондентски курс с видеоуроци, има го в България
25. Сайтът на човека без ръце и крака
26. Блогът на човека без ръце и крака
27. Нийл Андерсън - Свобода в Христа
28. Нийл Андерсън - основни точки в поучението
29. Нийл Андерсън - Демоничното обладаване и новият вид клинично освобождаване
30. Ако сте болни и не можете да посещавате църква
Постинг
14.05.2018 14:01 - Книга за духовната свобода
Автор: palomnik Категория: Други   
Прочетен: 697 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 МЕЧТАЕХ ДА БЪДА СВОБОДНА - ПЪТУВАНЕТО НА ЕДНО МАЛТРЕТИРАНО МЮСУЛМАНСКО МОМИЧЕ КЪМ СВОБОДАТА Автор: Ишик Абла Превод: Роза Саронова   „Той насила ме изкара на балкона и опря нож в гърлото ми. Острият връх  на ножа почти докосваше врата ми и аз затаих дъх сякаш, за да се предпазя от евентуално нараняване. В този момент, най-различни  мисли заливаха съзнанието ми; смесени чувства, изпълнени с гняв, страх и отчаяние. Мислех си, че ще умра. В този миг за мен бе напълно невъзможно да вярвам, че Бог има по-добър план за живота ми.“ ВЪВЕДЕНИЕ „ Но, както е писано: "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат".  (1 Кор. 2:9) Когато се връщам назад в спомените си, аз виждам, че Божията десница е била над живота ми, дори и да не съм осъзнавала това в онези моменти. Обикновено си спомняме времето когато сме се чувствали загубени, погълнати от мрак или без никаква надежда да видим светлина, защото нашите мечти са били разбити на пух и прах. Те са били смачкани от жестоки изпитания. Били сме затворени в собствената си затворническа килия. Тогава изведнъж нещо се случва! Допир, нежен бриз или някакъв друг повей: Бог идва и променя всичко само с едно леко докосване. Той обръща нашата скръб в радост. Той обръща нашият мрак в светлина. В този момент разбираме - никога повече няма да сме същите. Той сбъдва мечтите ни по неочакван начин. Само Един Спасител може да направи това; Само Истинският Жив Бог може да го извърши. Само Бог може да ни види свободни и да ни подари нова съдба. (Из записките на автора) Затвор не означава стая с четери стени. Всички ние сме били затворници на нашите обстоятелства. Но когато намерим истината, тя ни освобождава. „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Йоан 8:32) „Защо съм на тази земя? Какъв е смисъла на живота ми?“ - това са въпросите, които много от нас си задават. Каква е истината? Дали истината не се основава на нашият собствен интелект и мъдрост? Може ли истината да се променя когато става въпрос за различни хора? Ами как е при различните култури? Кой определя и  дефинира истината: нашият ум, нашите родители или приятелите ни? Светът може би? Кой има последната дума? Тези въпроси съм си ги задавала през целият си живот. Исках да открия истинското значение на живота, истинската цел на съществуването ми. Исках да изживея живота си най-пълноценно. Исках да намеря истината. Истината ни прави свободни. Нещо ме подтиква да ви кажа, че вие не четете тази книга случайно. Не сте си купили книгата просто ей-така; нито пък някой ви я е дал, само, за да ви даде нещо. Някога, самата аз вярвах в късмета, шанса, нумерологията и всякакви други суеверия. Но вече - не! Днес, аз вярвам в Божията намеса. Вярвам в съдбата. Всъщност, аз вярвам, че всички хора по земята имат две съдби. Да, правилно ме разбрахте: две съдби. Първата е когато живеем по своя си начин, точно както Франк Синатра изпя в известната си песен: „I did it my way" (бел.пр. - направих го по моя си начин). Втората е, когато живеем според Божият план за живота си. Тя е съвършено създадена за всеки един от нас.  На това място ще направя пауза и ще ви обясня, че Божият план не означава, че ние ще имаме един перфектен живот. Неговият план включва много изпитания и несгоди. Исус каза на учениците Си: „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 16:33) Когато погледнем на цялостната картина на живота, който можем да живеем заедно с Него, ние виждаме абсолютен шедьовър. Божията творба е като картина на Моне или музиката на Бетховен. Всеки щрих нанесен с четката, всеки цвят, всяка нота прави това произведение на изкуството шедьовър. Това е Божият план както за твоят, така и за моят живот - да бъде шедьовър. Неговата съвършена воля за нашия живот е не да се провалим, въпреки, че можем да претърпим поражение; не е да паднем в тъмната яма, въпреки че можем да преминем през мрака; не пустош и суха земя, въпреки че може напразно да изхабим усилията си и да изгубим много време. Неговата съвършена воля за живота ни е победа, успех, светлина, радост и мир по време на бурите. Не искам да останете с впечатлението,  че зная всичко за живота и смъртта; че съм някой или че имам знание за много неща. Нека бъдем наясно от самото начало: сама, със собствените си сили - аз съм никой и приемам този факт. Но в Бога, аз съм някой и дори нещо повече. Осъзнавах, че живота ми беше пълен провал. Бях я оплескала здравата. Но денят, в който срещнах моят Създател, живота ми се промени. Затова и искам да споделя с вас моето пътуване към свободата. Няма значение колко ужасна може да ти се струва ситуацията, в която се намираш; колко безнадеждно звучат новините, които стигат до теб; колко обезсърчителни са обстоятелствата, които те обграждат - Бог може да промени всичко това само с едно докосване.  Когато се чувстваме безсилни и безпомощни в естествения свят, тогава свръхестествената сила на Бога може да вземе превез в живота ни. В момента, в който приемем Неговата сила, всички наши грехове, слабости и провали просто изчезват.  Моето свидетелство е едно простичко послание, приятелю. И то е абсолютно вярно.  Книгата е историята на живота ми. Това е разказа на едно малтретирано мюсулманско момиче, което не изпитваше нито уважение към себе си, нито имаше достойнство. Бях затворничка на моите обстоятелства, но бях спасена и освободена, когато намерих истината, срещайки своя Създател.  Тази книга е моето свидетелство. Тя е написана, за да прогласи, че Бог съществува и да оповести Неговата сила. Написана е, за да помогне на други, които също са се провалили;  написана е за тези, които са били използвани и малтретирани и се чувстват така, сякаш са изгубили всичко. Книгата е написана и за тези, които все още се държат, но ще се провалят, ако не осъзнаят и признаят, че имат нужда от Бога! Също така, моето свидетелство е написано да насърчи и окуражи вяращият с едно простичко послание: „Недей да приемаш нищо от това, което имаш в Христос за даденост! Никога!“ Някои моменти от моят разказ може и да ти се сторят доста обезпокоителни. Първият издадел с когото се срещнах ме помоли да смекча подробностите. Тя каза, че  сюжета е доста обезпокоителен. Така че реших да се срещна с друг издател, който няма да иска да направи компромиси. Нямаше да приема да смекча подробностите, само за да угодя на някого. Когато Исус беше прикован на кръста, външният Му вид не беше приятен за окото. Той не направи нищо, за да представи Своето свидетелство по-хубаво и по -привлекателно.  „Както мнозина бидоха смаяни, гледайки на Него - толкоз ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му - повече, отколкото на синовете човешки.“ (Исая 52:14) Библията ни разказва за едни от най-жестоките престъпления на човечеството. Бог не се стреми да угоди и да се впише в зоната на комфорта на хората или на желанията ни. Той се грижи повече за нашата съдба във вечността, отколкото за земното ни удобство.  Днес, ние трябва да отворим очите си и да осъзнаем, че по света има много души, които страдат и умират без да знаят истината, че са обичани от Бога. А те са обичани безусловно от своя Създател! Приятелю, каквито и да са обстоятелствата, в които си затънал днес, ти си сред тези, които също са обичани от Бога. Хората трябва да знаят, че Бог няма граници. Той е безпределен. Той е способен да направи много повече от това, което можем да си представим. Когато Му предоставим пълен контрол над живота си, Той ще извърши чудни и свръхестествени неща в него - много повече от това, което искаме или мислим. „Защото само Аз зная намеренията, които имам за вас, казва Господ, намерения за добро, а не за зло, за да ви дам бъднина и надежда. 12. И ще викнете към Мене, ще отидете и ще Ми се помолите, и Аз ще ви чуя; 13. ще Ме потърсите, и ще намерите, ако Ме потърсите от все сърце. 14. Ще Ме намерите, казва Господ, и ще ви върна от плен и ще ви събера измежду всички народи и от всички места, където ви прогоних, казва Господ, и ще ви върна там, отдето ви преселих.“  (Еремия 29:11-14)   ГЛАВА ПЪРВА СЕМЕЙНИ ТАЙНИ   Бях трътлесто, бузесто момиченце с кафява коса и зелени очи. Когато съм се родила съм тежала почти 11 паунда (бел.пр. - 4.98 кг.). Хората казваха, че съм приличала на 1-годишно дете, готово да проходи. Моите родители са се радвали, че съм такова едро дете. Да бъдеш едър в моето семейсто винаги е било нещо много хубаво. Родителите ми живееха на първия етаж от триетажна къща. Баба ми и прабаба ми по-майчина линия, която беше много веща по въпросите на Исляма, живееха на втория етаж. А лелята на моята баба, живееше на третият етаж. Баща ми Мехмет беше единственият мъж в цялата къща. Той беше поел цялата отговорност по разходите свързани с къщата и домакинството - поддръжка, ремонтирането на счупените неща и пазаруването. Доста често го съжалявах. Майка ми - Нур - беше считана за добра мюсулманка, въпреки че не покриваше главата си (в Турция жената избира да покрива или не главата си). Тя се молеше и постеше по време на Рамадана. Аз започнах да постя заедно с нея като навърших 7 години. След което постът стана единственото общо нещо между майка ми и мен - дори нашата вяра се различаваше, понеже аз се задълбочих в Исляма, а тя само изпълняваше някой друг обичай, за да се чувства добре и за успокоение на съвестта си. Тя беше много умна и надарена жена, но не беше щастлива да бъде домакиня. За нея - да чисти, готви и да върши всички останали задължения на една домакиня - беше същинско мъчение. Един ден видях баща си да гледа една стара, мръсна сива риза, която лежеше захвърлена на пода. Той постоя известно време така и после извика майка ми: „Какво е това?“ „Не виждаш ли? Риза.“, отговори тя.  „Да, виждам. Но коя е тази риза, това искам да знам?“ Гласът му загрубя. „Да не е бялата риза, която току-що купих от Vakko?“ „Да, тя е!“ „Луда ли си! Знаеш ли колко платих за тази риза? Какво прави на пода?“ „Мия пода с нея.“, отговори майка ми без да си има на идея защо това беше такъв проблем. „Миеш пода с чисто нова риза!“, вече крещеше той, но тя не отстъпваше от позицията си. „И какво от това? Ризата беше в коша за мръсното пране. Докато не изпера, аз ще чистя къщата с мръсните дрехи.“ След което, този разговор прерастна в крясъци, заплахи и тръшкане на врати. Аз бях свикнала да виждам чисто новите си бели пуловери бързо да променят цвета си в розово или сиво, а също така да стават и два номера по-малки. Всеки път когато майка ми переше, ние имахме нов стил дрехи за носене. Каквото и да попаднеше в пералната машина, никога не излизаше същото от там. Баща ми много се оплакваше по отношение на домакинската работа на майка ми и техните дразги често прерастваха в скандали. Изобщо не  я бяха научили как да „върти къща“ когато е била младо момиче. Тя беше израснала в дом със слугини и никога не ѝ се беше налагало да върши каквато и да е работа. Майка ѝ и нейните чичовци са били абсолютно сигурни, че до края на живота си майка ми ще има прислуга. За съжаление това не се случило. Когато баща ми поискал ръката на майка ми, нейното семейство казало: „Тази девойка не знае какво е домакинска работа. Тя не може да чисти и готви.“ Татко отговорил: „Не ме интересува. Аз не се женя за нея, за да ми готви и чисти,  а за да бъде моята красива порцеланова кукличка.“ С готвенето, както и с чистенето, майка ми беше пълна скръб. На няколко пъти тя почти изпепели кухнята. Аз и по-малкият ми брат се научихме да се смеем на тези злополуки, въпреки че на баща ми никак не му беше до смях. Сготвеното никога не се получаваше както трябва и храната веднага биваше изхвърляна. След което започваше скандала. Свикнахме да живеем по този начин. Често се хранехме по ресторантите или поръчвахме да ни донесат храна в къщи. Мислех си, че мама беше много забавна докато чистеше или готвеше, но чувството за хумор на татко не беше в съгласие с моето.  Мама беше приела факта, че не я бива в домакинстването и дори не се опитваше да се поправи. Тя не си потърси и работа извън дома, защото беше убедена, че не я бива за нищо. Словесните обиди и ругатните на татко дадоха своя принос в ситуацията - и днес, той все още я нарича „идиот“, когато му се отдаде възможност. А аз виждам майка си като жена, напълно изгубила своята идентичност. Когато тя ни идва на гости и ние я водим на ресторант, тя казва: „Ще ям това, което и вие ядете.“ Тя беше изгубила напълно своята идентичност и личното си достойнство. Това беше така през детските ми години, въпреки че тогава не можех да го осъзная съвсем ясно. Дните ѝ преминаваха у дома с мен, майка ѝ и нейните котки.  Котките бяха любовта на живота ѝ! Тя ги гевезеше  и ги хранеше с телешко месо, което ядосваше много нашите съседи. Когато живееш в страна от Третият свят, където има хиляди, които не могат да си позволят да си купят дори хляб, беше абсолютно разхищение да храниш домашните си любимци с телешко.  Нейната прекалено силна любов към котките водеше началото си от най-ранното ѝ детсво. Баща ѝ умрял по време на война, когато майка ѝ (моята баба) била все още бременна с нея. Тя пораснала в една много тъжна къща без някой да ѝ покаже и най-малкият жест на обич и доброта. Веднъж ми каза, че дни, седмици, дори месеци наред никой не ѝ бил казвал дори една мила дума. През нощите плачела, за да може да заспи. Слугинята ѝ я обличала и обслужвала. Това било всичко, което получавала. Когато майка ми била на около 3 годинки, един ден, просто изчезнала ... изгубила се в къщата на родителите си. Претърсили цялата къща от мазето до тавана, но от нея нямало и следа. Настъпила паника. Къде е детето? Но най-накрая я намерили заспала под леглото си, докато се опитвала да суче от котката-майка заедно с малките котенца. Понякога дори ядяла храна и лочела мляко заедно с котките  от тяхната паничка. Тя почти се била превърнала в котка, тъй като котките били най-добрите ѝ приятели. Майка ми често казваше, че обича котките повече от хората. А аз бях тъжна, че не получавах дори и половината от целувките и нежностите, които котките получаваха. Не можех да разбера тази силна връзка между нея и нейните котките. Мислех си, че тя ги обича повече от мен. Това разбира се не беше вярно, но аз мразех нейните котки от ревност. Истината е, че майка ми не знаеше как да обича хората след като не беше получавала никаква любов от тях. Не мога да си спомня да съм получила нито една целувка, нито една прегрътка от майка си когато бях дете. Това ме нараняваше ужасно много. Майка ми и аз никога не сме били приятелки. Нейният живот се въртеше около котките и нейната майка. Тя винаги обясняваше на приятелките си, че съм била много саможиво дете и че уважавала това ми решение. Пълни глупости! Всеки път когато я чуех да казва това, направо полудявах. Това беше една огромна лъжа. Изобщо не бях саможива. Просто не можех да се държа свободно и открито с нея, заради неочакваните ѝ реакции и липсата на каквото и да е приятелско отношение към мен от нейна страна. Държах се открито с непозноти хора, но с нея не. Тя беше емоционално нестабилен човек и не можеше да откликне на нуждите на едно малко момиче. Тя не знаеше как да отговоря и за това реагираше. Всеки път когато се опитвах да споделя с нея своите вътрешни борби, това завършваше с един от истеричните ѝ изблици. Тя не можеше да разговаря, но крещеше и викаше повечето време и това граничеше с лудост. След което се опитваше да оправдае своето нелогично поведение като логичната реакция на един емоционален човек. Понякога имаше периоди, през които до мен достигаха само обидни думи, а друг път, тя просто ме игнорираше  с мълчание. Ако не кажех или не направех нещо по начина, по който тя искаше, майка ми не ми говореше с дни. Беше същинско мъчение. Тя ме контролираше ужасно много. Чувството за вина, манипулациите, страха и осъждението бяха основата на нашите взаимоотношения, което  остави дълбоки белези в душата ми. С течение на годините факта, че нямах приятелски отношения с майка ми, остави огромна празнота в сърцето ми. На по-късен етап от живота си, чрез сужението си, аз съм срещала много млади момичета, които не бяха близки с майките си и на които също им беше лепнат етикета „саможива“ от техните емоционално нараняващи ги и контролиращи майки. Също така научих, че наранените хора, в повечето случаи, нараняват други хора. Малтретираните - малтретират! Познавам до болка дълбоките белези от този психически тормоз. Отне ми години и свръхестественото докосване от Бога, за да бъда освободена от демоничното влияние на емоционално разтроената ми и с нарушено душевно равновесие майка.  Въпреки всичко това аз винаги съм се възхищавала на красотата на майка ми. Хем я обичах, хем я мразех. Винаги исках да съм около нея, но в същото време се страхувах да не я разочаровам. Винаги се опитвах да получа нейното внимание и да заслужа любовта ѝ. В края на краищата, тя беше най-красивата жена на земята, поне в моите очи. Бидейки близко до нея аз се чувствах като грозното патенце. Аз не бях единствената, която забелязваше нейната красота. Тя приковаваше всички погледи когато вървяхме по улицата. Тя имаше дълга руса коса, красиви бадемови очи, приятна външност и много хубава фигура. Хората извръщаха глави когато ходехме на пазара или на друго място. В същото време, тя беше много консервативна, благоприлична и вярна, а мисията ѝ беше да пази честа на фамилното ни име. Тя би умряла преди да причини срам на семейството си. За това ѝ качество, също и се възхищавах. Ние буквално живеехме за хората и тяхното мнение. Правехме всичко по силите си, за да можем да угодим на хорското мнение и да се вместим в техните стандарти, за да получим одобрението им. Особено ни интересуваше  начина на живот на другите хора - от това как разговарят до това как се обличат. Въпреки че майка ми минаваше за добра мюсулманка, тя доста често послъгваше, за да бъде харесвана и приета  от другите. Никога не съм я виждала спокойна, в мир със себе си. Затова се молех и молех на Аллах да ѝ даде мир и покой. Най-много от всичко в този живот исках да угодя на хората - винаги да им помагам, да посрещам техните нужди и да ги насърчавам. Живеех живота си за другите. Научих се да харесвам това, което те харесваха; да ям това, което те ядяха; да нося същият стил дрехи, като техните. Ако мога да се изразя така - бях „угаждач“. Често си мислех, че ако можех, бих станала баща на майка си, защото моят баща не я подкрепяше в нищо. Той слагаше храна на масата и осигуряваше покрив над главите ни, но емоционално ни унищожаваше, защото беше силно пристрастен към секса и жените. Ден след ден това убиваше майка ми бавно. Тя никога не беше имала баща, но също така нямаше и съпруг. Исках да бъда това, от което тя имаше най-много нужда, но за съжаление не можех.  Живеех, за да получа нейното одобрение. Но аз се нуждаех от баща, колкото и тя. По-късно разбрах, че имам Един съвършен Баща, Който ме обича безусловно и Който посреща всяка моя нужда.  Но щяха да изминат много години докато напълно осъзная това.   ГЛАВА ВТОРА ЗА ПЪРВИ ПЪТ ЯДОСАНА   Бях на около 5 когато осъзнах колко много баща ми наранява мама и разрушава нашето семейство. Един ден той се прибра в къщи неочаквано от работа. Майка ми, както винаги отпаднала и самотна, преживяваше много труден ден. Не помня каква беше причината, но татко ме взе със себе си когато излезе. Неговото настроение беше пълна противоположност на настроението на мама -  той беше невероятно весел. Беше облечен елегантно и миреше добре, което беше рядкост. Аз се зарадвах когато го видях толкова весел, въпреки че ми се стори малко необичайно.  Той спря колата пред една болница и се опита да надникне през главния вход. Не можа да види това, което искаше. Подкара отново колата и спря по-надолу по улицата. Той беше толкова щастлив, че едвам се сдържаше. Невероятно! Но след миг, за мое най-голямо очудване една много красива, но изглеждаща евтино лека жена се приближи към колата ни. Баща ми излезе когато тя се приближи. Тя го прегърна. После се целунаха. Баща ми отвори вратата и ми каза да изляза от колата. Не исках да го направя. Той ми нареди твърдо да го направя. Нямах друг избор, така че слязох от колата.  Той ме представи на нея. Тя се наведе, хвана ме за брадичката и каза: „О, тя е толкова сладка!“ Аз се дръпнах рязко. Не мога да опиша с думи гнева, който ме завладя в този момент. Може би за първи път в живота си, аз помня яростта, омразата и безспорното желание да изподраскам лицето ѝ с нокти като диво животно. Не мога да опиша това чувство на гняв. Същият ден, аз се заклех безмълвно в сърцето си, че от този ден до края на живота си, аз ще мразя баща си. Мразех го. Мразех го. Мразех го. Баща ми придружи жената до нейната кола, която беше паркирана малко по-нагоре по улицата. После го видях да носи някакъв куфар. Той намести нейният куфар в багажника на нашата кола и ѝ каза, че ще си върне да я вземе след няколко часа. Не зная дали едно петгодишно дете наистина изпитва желанието да умре, но болката която изпитвах може да бъде описана само с думата „самоубийствена“. Татко и аз се прибрахме у дома. След няколко часа той се сбогува с нас, за да иде на почивка с оная уличница. Майка ми беше съсипана пред собствените ми очи. Тя беше пристрастена към анти-депресанти и успокоителни лекарства. Тя беше толкова вяла и отпаднала,  лежейки безчувствена или хлипайки неконтролируемо в нервният си пристъп. По време на тези пристъпи моите малки грешки биваха преувеличавани и тя ме биеше. Когато дойдеше на себе си, тя разбира се съжаляваше, но този тормоз продължи с години.  Веднъж, когато бях на 7, аз видях една статия във вестника, разказваща за някакви хапчета. Разгледах снимките на шишенцата с лекарствата и разпознах някои от тях в запазите на майка ми. В статията се казваше, че тези лекарства не са легални и че могат да причинят смърт. Връхлетя ме ужасен страх, че мама можеше да умре. Трябваше да намеря начин да я спася! „Мисли, мисли“, казвах си аз. През онази нощ плаках докато заспах. На следващата сутрин се събудих обхваната от същият страх. Не можех да спра да мисля за тези отровни хапчета. Потърсих майка си. Тя спеше, или може би беше припаднала на дивана във всекидневната. Тогава отидох до полицата, където тя държеше лекарствата си. Първо, реших да ги изхвърля, но знаех, че това не беше добра идея. Можеше да бъда наказана много сурово, след което тя щеше да иде да си купи други. Отворих едно от шишенцата (по онова време в Турция не съществуваха обезопасени бутилки или шишета, които да не могат да се отворят от деца). Сърцето ми биеше до пръсване. Взех едно от хапчетата, за да го разгледам и да видя дали не мога да го заменя с някакви бонбони, но бонбони с такъв цвят и форма: бялозелени, не знаех. Стиснах хапчето с пръсти, капсулата се отвори и от нея се разпиля бял прах.  Вече знаех какво трябва да направя. Изпразних всичките капсули и от останалите шишенца. Изчистих внимателно и ги поставих по местата им. После отидох в стаята си и зачаках. След няколко часа майка ми се събуди. Изтичах да я поздравя, но тя не беше на себе си. Имаше махморлук. Първото нещо, което направи беше да потърси  хапчетата си. Аз я наблюдавах, опитвайки се да се държа така сякаш нищо не се беше случило. В продължение на няколко години, през нощта, аз изпразвах капсулите от всички шишенца. Тя имаше и една течност, от която слагаше по 15 капки в чаша вода, два пъти дневно. Аз я замених с вода, така че тя пиеше вода, разтворена във вода. Баща ми ме улови на местопрестъплението когато бях на 12. Той само се засмя и ме окуражи да продължа да го правя. Продължих да правя така докато един ден майка ми не се паникьоса - беше забравила колко хапчета беше изпила и се уплаши да не се е предозирала. Каза ми, че трябва да отиде в бърза помощ, понеже беше взела 4 или 5 хапчета. В този момент аз не можах да се въздържа и започнах да се смея, обяснявайки ѝ, че дори и да изгълта цялото шишенце нищо няма да ѝ стане, защото капсулите бяха празни. Тя не ми повярва, но все пак се завтече към рафтовете със шишенцата, за да провери дали пък случайно не ѝ казвам истината. Тя отвори много капсули. Изпадна в шок от факта, че всички са празни. Казах ѝ, че пиеше празни капсули от пет години насам и че всеки ден „разтваряше“ 15 капки вода във вода. Успях да опазя майка си, чрез среднощните си набези срещу нейните капсули, но не успях да помогна на сърцето ѝ. То страдаше и се измъчване заради изневерите на баща ми. Той никога не показа, че съжалява и оправдаваше любовните си похождения с факта, че бил „истински мъж“.  Дори когато поисках неговото разрешение да опиша някои от тези събития в свидетелството си (много от тях съм спестила), той радостно ми съобщи, че няма от какво да се срамува.   ГЛАВА ТРЕТА НОЩТА НА ОСКАРИТЕ   С течение на годините скандалите между родителите ми ставаха все по-чести и остри. В нашият дом имаше всичко, освен радост и мир. Ругатните, псувните, блъскането на врати се превърнаха в наша ежедневна рутина. Родителите ми се опитваха да се унищожат чрез словесни битки. Между тях нямаше любов и уважение. Така-наречените „бизнес пътувания“ на баща ми зачестиха. Ако мама не крещеше и викаше, то в дома ни цареше безмълвна скръб. И понеже мама разбра за всички негови изневери, най-накрая родителите ми се разведоха. Тя ме взе в съда със себе си когато съдията обяви развода им. Чувствах се напълно безпомощна! Нямах власт нито контрол над тези неща и сърцето ми беше разбито на хиляди парчета. Боят, който получавах в къщи не болеше толкова много, колкото грубите, резки думи, които чувах от родителите си. Когато бях малка, аз вярвах на тези думи, излизащи се от ядосаните им устни. Вярвах, че не ме биваше за нищо. Вярвах, че съм грозна и глупава. Когато родителите ми се караха и ситуацията загрубяваше, аз се затварях в стаята си и се скривах под одеалото. Но техните резки думи продължаваха да звучат в ушите ми. Поплаквах си. Детският ми ум повтаряше тези думи постоянно, като че ли ги притежавах. Свивах колене,  мятах одеалото през тях, сякаш беше палатка и започвах да мечтая.  Няма нищо по-ценно от мечтите на едно дете! Те са толкова чисти и невинни. През тези мрачни дни от моето детство, аз се опитвах да мечтая за нещо прекрасно, което да облекчи болката ми. Обикновено си представях, че участвам в събитието при раздаването на наградите Оскар в Калифорния. Разхождах се по червения килим, облечена в дълга бяла рокля, инкрустирана с перли и диаманти. В този момент съобщаваха името ми: „И Оскар-а отива при ... Ишиииик!“ Качвах се сцената, за да получа наградата си. Единственото, което ме интересуваше беше да направя така, че родителите ми да се гордеят с мен. Толкова силно желаех да се докажа пред тях. Поемах наградата си и казвах: „Тази награда е за майка и татко. Благодаря ти, мамо. Благодаря ти, татко.“ В мечтите ми, те и двамата бяха там, и бяха особени горди с мен. Аз не бях обижданото и ненужно момиченце, на което те често казваха: „Колко си глупава!“ или „За нищо не ставаш!“ В моите мечти аз бях някой, с когото да се гордеят. Но Божиите мечти за живота ми бяха далеч по-добри от моите. И въпреки че бях само дете, аз бях на път да открия нещо за моята мечта.    ГЛАВА ЧЕТВЪРТА ПОСЕЩЕНИЕ ОТ ИСУС   Когато бях малко момиченце, често пъти по тялото си имах белези и синини от ударите, с които ме налагаше майка ми.  Същото се отнасяше и за душата ми. Въпреки че желанието ми беше да угаждам на хората, в същото време аз исках и да съм невидима. Вярвах, че нямаше нищо специално в мен - чувствах, че за другите аз бях нещо незначително и маловажно. Не бях добра. Винаги докарвах неприятности и бях обвинявана за нещастието и неудачите  на семейството. Молих се, о, как се молих на моя бог, но отговор не пристигаше.  По онова време, всичко, което знаех за бога беше това, което бях наубила от Исляма. Докато моите връстници си играеха с играчките си, аз се молех на моя бог като възрастните. Беше ми много интересно да му говоря. Запомнях наизуст Сури - стихове от Корана и ги рецитирах отново и отново. Моята пра-баба, Нене, ме водеше в местната джамия. Покривах главата си с шал, вземах малкият си Коран и я следвах. Тя ме беше научила всичко, което знаех за Исляма. Но получавах нейното внимание и любов само ако бях добра ученичка. Когато обидите и ударите се стоварваха върху мен, аз изтичвах при нея - тя беше моето скришно местенце.  Но никой друг, освен този, за когото вярвах, че ме е създал, можеше да привлече така моето внимание върху себе си. „Той е моят Създател. Той има отговорите на моите въпроси.“ , си казвах аз. Вярата ми беше толкова силна, че и околните я забелязваха. Тъй като семейният ни живот ставаше все по-проблемен, аз станах по-близка с този, който ме беше създал. Имах вярата на едно чисто по детски сърце. Но имах и един много голям страх, който контролираше живота ми - смъртта. Вярата ми нямаше силата срещу този силен, контролиращ страх, който властваше над всеки час от живота ми. Ако се возех в кола аз се страхувах, че колата ще катастрофира и аз ще умра. Ако пък вървяхме по улицата изпитвах страх, че ще ни блъсне кола и ние ще умрем. Можеше лоши хора да влязат в къщата ни и да ни убият. Спомням си един ден как гледах в едно огледало в стаята си. Майка ми влезе и каза: „Така-така. Продължавай се да се взираш. Някой ден дяволът ще изкочи от него и ще те попита: „Мен ли търсиш?“ И ще те убие. “ Не можех да понасям огледала в продължение на години. Друг път, майка ми изпитваше такава параноя, че ще изгубя девствеността си без да съм сключила брак, че ми каза, че сексуалният акт бил нещо много ужасно, страшен и болезнен, все едно, че ме режели с нож за хляб. Тя дори допълни, че мога да умра от кървене. И тези нейни думи имаха влияние над мен години наред. Но моят страх не беше от това по какъв начин щях да умра, ами от самата смърт ... смъртта по принцип. Смъртта беше ужасяващ, дълбок, мрачен затвор. Будех се посред нощ и плачех: „Не искам да умра! Не искам да умра!“ Една нощ, когато бях на 5 години, сънувах странен сън. Един мъж, целият облечен в бяло ми се усмихваше. Около Него сияеше ярка светлина. Не познавах нещо друго по-успокояващо от Неговата топла усмивка. Почувствах невероятен мир както никога до сега. Видях се пораснала и да стоя пред Него. Той се приближи към мен. Беше просто изумително! Почувствах се много мъничка и безсилна в присъствието на Неговото величие! Бях притаила дъх!  Той каза: „Аз съм Исус! Ишик, не се страхувай от смъртта! Ти няма да умреш, но ще имаш вечен живот. Но майка ти ще умре.“ Паднах на колене пред Исус и заплаках: „Моля Те, Господи, нека майка ми да не умира! Моля Те!“ Той ме привдигна, обърса сълзите ми с ръцете Си и отговори: „Тогава трябва да се молиш за нея.“ В този момент се събудих. Изтичах в спалнята на родителите си и ги събудих, викайки: „Мамо, не искам да умираш! Не искам да умреш!“ Тя каза: „Успокой се. Не съм тръгнала да умирам. Кой ти каза, че ще умра?“ „Исус“, отвърнах аз. Е, вече и двамата с татко наостриха уши. В момента, в който изрекох тази дума и двамата се изправиха, впили поглед в мен, очаквайки повече информация по въпроса. Продължих: „Исус! Аз видях Исус в съня си! Той ми каза, че аз няма да умра, но че ще имам вечен живот. Повече не ме е страх от смъртта!“, обаче започнах да плача: „Но Той каза: „Майка ти ще умре!“ и аз Го помолих да не умираш. И Исус отговори: „Тогава се моли за нея!“ „Кой ти е говорил за Исус?“, попитаха и двамата в един глас. Сякаш бях казала или направила нещо ужасно лошо. Заля ме такъв страх, сякаш бях извършила голяма беля и щяха да ме накажат. Отговорих смутено: „Никой. Казах ви, Той дойде в съня ми.“ Разбира се, че не ми повярваха и се чудеха кой ли може да ми е разказал за Исус. Питаха ме как така съм сънувала Исус, след като не съм знаела нищо за Него. Не можех да отговоря на този въпрос. Знаех само едно - най-големият ми страх - страха от смъртта - си беше отишъл. Никога повече не изпитах страх от смъртта. Започнах да разправям наляво-надясно: „Аз няма да умра!“, а хората ми се подиграваха. От този сън изминаха години, но аз все още помня успокояващото присъствие на Исуса. Някак си, този сън ми даде надежда за бъдещето; надежда, от която отчаяно щях да се нуждая, защото преди нещата в живота ми да станат по-добри, щяха да отидат към по-зле.   ГЛАВА ПЕТА МЕЧТАТЕЛ   През целият си живот съм била мечтател. Обичам да размишлявам и да мечтая. Обичам да съм сред природата и да мечтая. Но мисля, че най-голямо влияние върху мечтите ми оказваха книгите, които четях. Отдавам цялата заслуга на баща ми, че ме насърчаваше да чета и да уча.  И двамата боготворяхме знанието години наред. Когато бях в гимназията, аз прочетох „Фауст“, книга, написана от Гьоте, известен немски философ. Фауст, главният герой, продал душата си на дявола в замяна на знание, мислейки си, че то ще му донесе власт и сила. Имаше период от живота ни, когато двамата с татко боготворяхме знанието, както Фауст. Мисля, че то ми даде увереност, нещото, което отчаяно жадувах да притежавам. Знанието излекува моята несигурност, но това беше само временно лекарство за моите рани.  Спомням си дните, когато баща ми се прибираше в къщи с големи кутии, пълни с книги - световна класика и детски книжки. Той четеше немска, гръцка, френска, руска и италианска литература. В своето въображение аз живеех в страните, описани в книгите, които четях. Обичах героите от тези истории. Жул Верн беше моят любим автор, когато бях в началните класове. Научих с да мечтая заради неговите книги: „20 000 левги под водата“ и „Да обиколиш света за 80 дни.“ След него се „запознах“ с Едгър Алън По, Шекспир, Хемингуей ... Нови хоризонти се отвориха пред мен. Имах два живота. Единият - мизерен и нещастен, изпълнен с горчивина и болка. Но другият - живот изпълнен с мечти, свобода и приключения. Това беше тайният ми живот и аз го обичах много. Когато баща ми забеляза, че аз се наслаждавах на четенето, той започна да ми купува все повече и повече книги. Когато прочитах книгите, които ми беше дал, ми купуваше нови. Учех наизуст най-прекрасните пасажи от Шекспировите произведения и си устройвах малки представления пред огледалото в моята стая. Аз бях и главният герой, и второстепенните персонажи. Аз бях и принца, и принцесата. Бях крал Хенри и Отело. Премятах завивките от леглото си през рамо като мантия и рецитирах: „Да бъде или да не бъде.“ Прекарвах уикендите в стаята си, четейки и създавах нова драма, като обединявах няколко други. Не ме интересуваше къде щяхме да прекараме лятната ваканция -  моите книги и пиеси пътуваха винаги заедно с мен, както и мечтите ми. Ако майка ми ми позволеше, дори нямаше да вечерям, само за да мога да чета. Тези книги отвориха нов хоризонт в съзнанието ми. Знаех, че един ден ще живея на съвсем различно място, в чужда страна, че щях да обичам тамошните хора и да пея техните песни. Когато се замислях върху това, сърцето ми започваше да бие по-учестено. Този свят, изтъкан от мечти, беше дълбоко скрит в сърцето ми. По това време баща ми разшири своя бизнес. Започна да се занимава с архитектурен дизайн на театри и киносалони. И понеже забеляза моят интерес към театралното изкуство започна да ме взема със себе си на различни театрални постановки, някои, от които гледах повече то 20 пъти. Свивах се в някой тъмен ъгъл на театъра и гледах как книгите, които четях оживяваха пред очите ми. Беше невероятно! Баща ми беше натоварен със задачата да построи един от най-големите театри  в страната, който беше като Карнеги Хол. Всеки ден след училище отивах там, както и цялото лято. Помагах да сложат декорите на сцената, а след това гледах репетициите отново и отново. Бях научила на изуст ролята на всеки един от актьорите. Това бяха най-прекрасните дни от моето детство. Но въпреки това, дълбоко вътре в мен чувствах болка, огромна болка. Не знаех как да се справя с нея. Исках да оправя нещата. Исках да излекувам майка си от депресията. Исках да спра изневерите на баща ми. Исках да променя света, който ме заобикаляше. Обаче чувствах такова безсилие ... а торнадото в сърцето ми се завихряше с още по-голяма сила. Но колкото и да страдах, аз се заравях в книгите си. Четях и плачех с часове. Една от книгите - „Клетниците“ ме впечатли особено силно. В нея се разказваше за един престъпник - Жан Валжан, който бил заловен докато краде хляб. Действието се развиваше преди 1879 г., преди Френската революция. Той прекарал в един от най-ужасните затвори на Франция 19 години. После успял да избяга. Но бягството му не било леко. Един от офицерите посветил целия си живот на мисията да го открие и пъхне в затвора отново. Харесваше ми момента, в който се разказваше как Валжан нямало къде да се приюти. Страноприемниците отказвали да го приемат, защото имал криминално минало. Последният му шанс бил да почука на вратата на епископа. Дори и днес, спомняйки си тази част от книгата, сърцето ми започва да бие учестено! Той бил приет в къщата на епископа като почтен човек, а не като престъпник. Срещата му с духовника променила живота му. Предал живота си на Исуса и станал нов човек. Докато четях думите на свещеника, аз плачех: „Днес откупих душата ти от дявола и я предадох на Бога.“ Плаках, плаках и плаках ... В тийнейджърските си години гледах филма по тази книга поне 30 пъти. Тя оказа огромно въздействие върху живота ми.  Бях на около 14, когато за първи път видях един тънък лъч светлина да изгрява в моят окаян свят. Не разбирах какво означава една душа да е спасена от дявола и да е предадена на Господа, но усетих как сърцето ми започна да става по-меко и нежно. Вътрешното ми същество крещеше, защото знаеше, че душата ми се нуждаеше от спасение. Възприех личността на Жан Валжан като част от себе си.  Въпреки че четенето на Корана беше дълбоко наседено в мен още от най-ранната ми детска възраст, то не можеше да ми донесе надежда, както книгите като „Клетниците“, например. Изглежда, че богът от моето детство, Аллах, ми беше много ядосан. Имаше и други страшнички неща в Корана. Продължавах да го чета, като се надявах да намеря поне мъничко надежда и щастие. Продължавах да търся доброто за моя бог. В наши дни, всеки човек има собствено мнение по отношение на мюсулманите. Едно нещо мога да ви кажа за тях със сигурност - те всички търсят бога, който им е известен като Аллах. Те не искат да се откажат от вярата си, но не разбират и колко много ги обича Бог. През целият си живот те се опитват да заслужат любовта на Аллах,  да спечелят неговото одобрение и да му угодят. Но не знаят, че Бог ги обича безусловно. Моят Господ и Бог обича мюсулманите!  О, как мюсулманите трябва да узнаят този факт! Всяко човешко същество дълбоко в себе си носи нуждата да бъде обичано, без значение каква религия изповядва.  Аз се моля за мюсулманите непрекъснато, ден и нощ, за да познаят колко дълбока и колко широка е Божията любов към тях.   ГЛАВА ШЕСТА СТАРИЯТ МЪЖ НА ПОКРИВА   „Преди да ти дам образ в корема познах те, и преди да излезеш из утробата осветих те. Поставих те за пророк на народите.“ (Еремия 1:5)   Истанбул, Турция, там, където бях родена, е един от най-големите и с огромно население град в света - 14 милиона души живеят в него. Това е най-известният град в цяла Турция; мястото, където много хора от по-малки градове и села имигрират, за да си намерят по-добра работа и надежда за по-добър живот. От момента, в който Султан Фатих Мехмед завладял Константинопол, столицата на Византийската империя през 1453 г., турците живеят там. Някои археолози описват Истанбул, като един открит, общодостъпен музей. Където и да отидете ще намерите история: джамии, музеи и църкви. Повечето стари църкви са превърнати в музеи или сгради с много офиси. А други се рушат неизбежно. Босфора разделя Азия от Европа, но и свързва  континентите с два моста. Аз съм родена в европейската част на града, нещо,  което беше от особено важно значение за моите родители. Турция има много малко територия на европейския континет, поради което те се гордееха да бъдат наричани европейци. В продължание на много години се водеха дискусии дали Турция е европейска или азиатска страна. Ако днес посетите Турция вие ще видите как двете култури - европейска и азиатска се преплитат. Не е лесно да ги разделиш. Например, ние имаме храна, която е близка до гръцката, руската, италианската и сирийската. Аз пораснах с всички тези видове храни. Например -телешки език и мозък, бяха моите най-любими ястия! Баща ми имаше офис и склад, които се помещаваха в една от старите църкви. Той често ме водеше със себе си на работното си място. Църквата се намираше в бизнес центъра на града, където имаше много стари сгради по на стотици, а може би и хиляди години, но те бяха западнали и мръсни. Но тази църква ми се струваше направо пленителна! Картините и фреските  ѝ бяха силно увредени, но дори и така,  изкуството по колоните, стените, стълбищата и мраморните подове, бeше шедьовър. Всичко беше потънало в прах и изглеждаше сиво. Всеки път когато отидех там, аз откривах по нещо ново. Баща ми често обичаше да копае и рови в стените на тази сграда и беше намирал кръстове  и железни артифакти, зазидани в стените от Християните, които са били преследвани през 15 век. Той ги събираше, като се надяваше един ден да ги продаде и да натрупа състояние. Да отида с татко на работа, за мен беше истинско удоволствие. Познавах всички, които държаха бизнес в тази сграда и обикалях от врата на врата, за да поздравя съседите ни. Баща ми беше помогнал на мнозина да развият и просперират с бизнеса си, така че те постоянно ме черпеха с бонбони заради него.  Един ден бях сама в офиса на татко и направо умирах от скука. Реших да проуча какво има из сградата и тръгнах да се помотая из нея. Видях едно тясно стълбище в задната част на склада, което водеше към покрива. Помислих си, че ще е върха да изляза на покрива, за да нахраня птичките. Взех едно голямо парче хляб и се заискачвах по стъпалата. Не ми беше трудно да отворя малката врата на края на стълите. Излязъх навън и седнах на плоският покрив. Докато хранех птичките, аз станах да се поразходя, отдалечавайки се малко от вратата. Тогава видях ... един стар мъж, който се молеше. Неговото присъствие ме поизплаши. Застанах на разстояние от него, за да не го безпокоя. Седнах отново на покрива и започнах да късам парчета хляб, хвърляйки ги на птичките. Те доста бързо  се насъбраха около мен. Докато ги хранех, аз държах под око и мъжа. Той беше коленичил със затворени очи. Беше стар и много слаб. По дрехите му отсъдих, че  беше беден: панталоните му бяха мръсни и изпокъсани, а пуловерът му беше разноцветен, изплетен от кълбетата, които са останали от най-различни прежди. Лицето му беше бледо и изпито. Когато той привърши с молитвата си, аз се запитах: „Дали пък няма да си докарам неприятности? Дали ще каже на някого, че съм била на покрива?“ Беше твърде късно да избягам, за да не ме види. Той се отправи към мен. И колкото повече се приближаваше, толкова повече бръчките на лицето му ми се струваха по-дълбоки. „Наистина е стар“, помислих си отново аз. Дядото изглеждаше много уморен. Но тогава, той погледна право в очите ми и аз пак си помислих: „Май наистина съм я загазила.“ След което той ме запита със силен, висок глас, който изобщо не съответстваше на външният му вид: „Дете, какво правиш тук?“ „Нищо. Храня птичките.“, казах аз треперейки. Той се подсмихна: „Храниш птичките значи? Хм. Хабиш хляба, за да се забавляваш.“ Думите му ме ядосаха и аз отвърнах смело: „Не, не съм изхабила хляба. Те бяха гладни.“ Неговите очи потъмняха от гняв: „Ти си твърде пряма за едно момиче. И това никак не е добре.“ Нищо не му отговорих. Просто исках той да си тръгне. „На колко си години?“, дапита той. „Осем.“ „Осем? Изглеждаш по-голяма. Пропуснала си времето за молитва. Трябва да се молиш, отколкото да губиш времето си с разни птички. Обзалагам се, че не знаеш как да се молиш. Баща ти е богат. Той няма нужда от молитви. Хм.“ Отвърнах му високо и с твърд глас: „Зная как да се моля. Знам си сурите наизуст. Всичките ги знам!“ „Казах ти“, отговори той. „Ти си серт. Говориш доста смело за момиче. А да се лъже е грях. Как може да знаеш всичките сури? Каква лъжа! Аллах ще те накаже за това.“ „Не лъжа!“, казах аз. „Знам всички сури наизуст. Моята пра-баба ме научи на тях.“ И още преди да ми отговори, аз започнах да рецитирам сури на арабски. Той доста се изненада, но продължи да ме гледа докато аз рецитирах. После ме прекъсна. „Хм ... доста впечатляващо за едно момиче да ги знае на такава ранна възраст. Обичаш ли Аллах?“ „Да.“ „Колко го обичаш?“, ме попита той този път меко. „Обичам го толкова много, че бих умряла за него.“, прошепнах аз. „Щом е така, не бива да пропускаш времето за молитва или никога няма да идеш в Рая. Трябва да си покриваш и главата, защото изглеждаш по-голяма за възрастта си.“ , вече ми говореше с уважение и аз кимнах в знак на съгласие. Той допълни: „И не говори толкова много. Говориш прекалено много за едно момиче, което не е хубаво.“ Отново кимнах с глава.  „Божият мир да е с теб“, каза той на арабски. А аз му отговорих също на арабски, след което стареца си тръгна. Сърцето ми биеше толкова учестено, че чак можех да го чуя. Изтичах обратно в офиса на татко и се държах така сякаш тази среща не се беше състояла. Вечерта когато си легнах, се помолих на Аллах да ми прости, че говорех твърде много, като се надявах никога повече да не срещна този мъж.  Тази случка беше само един от  примерите от детството ми, пропито от чувство за вина и осъждение; едно дете, което се опитваше да обича Бога, но знаеше, че Той никога нямаше да бъде бъде доволен от него.   ГЛАВА СЕДМА ВОЙНА ПО КЪРВАВИТЕ УЛИЦИ   70-те години на миналият век бяха мрачни и жестоки врмена за моята страна; години на гражданска война между комунистическата партия и радикалната ислямистка партия. Разединените политици и бедната икономика доведоха до ескалиращо насилие по улиците на града между ултранационалистите, които бяха мюсулмани-фанатици и социалистите.  През 1980 г. турската армия постави край на тази война, но не и преди тя да нанесе огромни щети. Братя убиваха братя. Семейства биваха разделяни. Нямаше мир. Страната ни също беше разделена. Страхът витаеше навсякъде. Постоянно бях нащрек от изстрелите, които се чуваха и избухващите бомби. А родителите, които бяха изгубили децата си скърбяха и ги оплакваха смазани от мъка. Виждала съм майки, седнали в праха по улиците, да държат мъртвите си деца в скута си, плачейки и питайки своя бог: „Защо?Защо?“ Аз задавах едни и същи въпроси постоянно. Защо убиват хората? Защо жените ги бият? Защо имаше толкова много насилие? Сърцето ми беше силно обезпокоено. На моите  молитви не беше отговорено. Чувствах се още по-нещастна и изпълнена с горчивина. С течение на годините аз преживях още повече обиди и удари, и те станаха причината да изгубя уважението към себе си.  1 май 1979 г. беше прекрасен пролетен ден. Майка ми настоя да отида с нея на пазар. Вървяхме по улицата, носейки торбички пълни с продукти, когато изведнъж се озовахме насред полесражение. Стотици мъже тичаха към нас от дясно, а от ляво - още толкова - размахвайки пушки, ножове, ятагани и какво ли още не. И двете замръзнахме на място. Изведнъж,  някой сграбчи майка ми и мен, дръпна ни бързо настрана и ни вкара в един магазин. Скрихме се там докато боят, в който братя и приятели се избиваха един друг,  приключи. Все още в ушите ми отекват крясъците, изстрелите и бомбите от онзи ден. Спомням си, че не се разплаках, но ме беше ужасно страх от виковете изпълнени с омраза и ненавист. Когато всичко свърши и тишина заля улицата, ние трябваше да излезем от скривалището си. Майка ми нареди: „Затвори си очите и не поглеждай! Разбра ли? Не поглеждай! Прави каквото ти казах!“ Затворих очи, следвайки нейните инструкции. По едно време усетих, че стъпих на нещо. Отворих за миг очи и видях един млад мъж, който лежеше на земята, целият прогизнал в кръв, понеже му бяха прерязали гърлото. Той гледаше право в очите ми. Все още помня неговите очи - онзи втренчен поглед на умиращ човек, за когото няма надежда. Спомням си и как майка ми се разкрещя: „Казах ти да не си отваряш очите! Ах, ти дебелоглаво дете!“ В своята книга „The hiding place“, Кори Тен Буум пише: „Единственият начин да покажеш любов на този грешен свят е да умреш на кръст.“ Тя казва и следното: „Ако хората могат да бъдат научени да мразят, те могат да бъдат научени и да обичат.“ Когато бях малка много ме беше страх от смъртта. Но днес, 1 май 1979 г., когато видях смъртта на деветгодишна възраст, аз за първи път се замислих за живота.   ГЛАВА 8 УЧИТЕЛ БИЕ МОМИЧЕ   Да бъдеш жена в Близкият изток, било то малко момиче или пораснало вече такова,  означаваше, че си обречена на тежки изпитания и страдания. Да бъдеш жена, принадлежаща към тази култура, значеше да бъде подценявана и пренебрегвана. Учеха ме да не се смея силно, да не говоря на висок глас и никога да е поглеждам мъж право в очите - даже изобщо да не поглеждам, който и да е право в очите. Всичко това беше считано за много непристойно и неблагоприлично. Жена, която гледаше мъжете в очите веднага биваше наричана „жена, която спи с много мъже“. Аз бях бита и малтретирана и от моите учители в началното училище. Много ясно си спомням една от тях, която ме удряше безмилостно пред целият клас - Г-ца Гонул. Бях на около 7 години и имах хранително разтройство. Това бяха най-нещнастните години на моето детство. Бях отхвърлена от близките си, пренебрегвана от приятелите си, не се чувствах обичана и желана. Единствената причина, поради която някой в къщи би ми обърнал внимание, беше когато не се хранех. Всички много се тревожеха. Това беше единственият начин, по който получавах малко обич и внимание от тях, защото те се страхуваха за здравето и живота ми. Майка ми сподели своите притеснения с началната ми учителка. Тя ѝ купи подаръци, за да може г-ца Голун да ми обръща специално внимание и най-вече да съблюдава, че се храня. Тя обаче,  превиши правата си. Дните, през които отказвах да се храня, г-ца Гонул ме изправяше пред моите съученици в клас, удряше ме, дърпаше ми косата, риташе ми и крещеше: „Гледайте какво ще се случи на една малка идиотка, която не иска да се храни! Това е най-глупавото момиче в цялото училище!“ Само си представете побойниците в класната стая, които ставаха свидетели на сцената. Те нямаха търпение да дойде междучасието, за да ме ударят и да ми се подиграват на свой ред. Когато се прибрах в къщи и споделих с майка ми какво се беше случило, тя просто отговори: „Ето защо ще трябва да се храниш. Не обвинявай никой друг. Ти си си виновна!“ Това беше утехата, която получих от майка си. Веднъж, когато вече бях в по-горните класове, училищното настоятелство събра моят клас с няколко други класа в библиотеката. Библиотеката се напълни с ученици, които говореха високо, смееха се, закачаха се и се шегуваха. И най-вече това бяха момчетата -  те, разбира се, имаха повече свобода отколкото момичетата. Учителят по история, който беше съпруг на любимата ми учителка по литература, каза: „Тишина!“, но като че ли никой не му обърна внимание. Тогава изведнъж, той се приближи към едно момиче, което стоеше наблизо и му удари такъв силен шамар, че цялата тълпа ученици притихна мигновено.  Горкото момиче беше унижено. Тя не каза нищо, но погледна учителя право в очите, а в нейните се четеше болка и  горчивина. Погледът ѝ питаше: „Защо?“ Той изкрещя: „Как смееш да ме гледаш в очите, курво такава!“, след което ѝ удари още по-силен шамар. Всички чухме звука от плесницата, сякаш я усетихме по нашите лица. Тя обаче, продължи да го гледа право в очите. В сърцето си я умолявах: „Моля те, престани да го гледаш в очите!“ Още един шамар. Учителят просъска: „Ти малка уличнице! Ти безсрамно, мръсно същество, не ме гледай в очите! Казвам ти - ще те убия!“ и последваха още шамари. В крайна сметка, тя се огъна. Плачех безмълвно. Заклех се да мразя този учител до края на живота си. В този момент разбрах защо родителите ми постоянно ме предупреждаваха да не поглеждам мъж в очите и защо това според майка ми беше едно много хубаво качество. Особено внимавах да изпълнявам това нейно правило. Години по-късно, когато имигрирах в Съединените Щати, аз все още носех със себе си традициите на Близкия Изток. Когато споделих с моя добра приятелка-американка, че не мога да си намеря хубава работа, тя ми предложи да ми направи едно показно интервю, за да подобря своите комуникативни умения. По средата на това примерно интервю, тя ме прекъсна: „Няма смисъл да продължаваме повече. Проблемът е очевиден. Ти не ме погледна нито веднъж в очите от самото начало на разговора ни. Защо?“ Смутена, аз отговорих: „Не искам да демонстрирам неуважение. Не искам да оставя лошо впечатление.“ „Защо си мислиш, че ще имам лошо мнение за теб, ако ме гледаш в очите?“, ме попита тя, очевидно толкова смутена колкото бях и аз. „Така са ме възпитали родителите ми.“ Тя избухна в смях. После добави: „Съжалявам. Доста глупава ситуация се получи. Ако не гледаш, било то мъж или жена в очите, няма да си намериш хубава работа в тази страна. Ако не гледаш интервюиращият те в очите, ти просто му демонстрираш, че ни си сигурна, че си подходяща за тази работа и че ще може да я вършиш. По този начин му показваш, че не си човек, който заслужава да му се има доверие и дори може би лъжеш. Трябва да гледаш този, който провежда интервюто в очите! Може ли да го направиш?“ „Ще се опитам.“, отговорих аз. Тя се смя още повече на отговора ми, но пък нейното обяснение имаше ефект. Сега, като се връщам назад в спомените си, аз оценявам урока на моята мила приятелка, с който тя ме порица и който доведе до голяма промяна в живота и кариерата ми! За съжаление, много жени са подтиснати и осъждани, че се противопоставят на робството на традициите в техните страни. Колко важно е да бъдеш девствена, също беше набито и запечатано в съзнанието ми. Не си спомням да беше минал и един ден без майка ми или баща ми, да не споменат колко е важно да запазя девствеността си. Моята единствена мисия в живота беше да се запазя чиста докато сключа брак. Когато бях малка си спомням как един ден татко и аз се връщахме от магазина. Видяхме един човек да рита и плюе на дъщеря си. Тя се валяше в калта на улицата, а той крещеше и викаше, колкото му глас държи: „Ще те убия! Ти си мъртва! Свършено е с теб!“  Баща ми се обърна към мен и ми каза: „Никога не допускай това да ти се случи! По-добре умри, отколкото да изгубиш девството си!“ Всеки ден по телевизията съобщаваха, че бащи са убили дъщерите си и че братя са умъртвили сестрите си, защото са изгубили девствеността си. Тези убийства бяха наричани „убийства на честта“. Те все още се практикуват в много страни по света: ако брат не убие сестра си, която е изгубила своята чистота, тогава бащата на семейството трябва да убие и двамата. Там откъде аз идвам, беше в реда на нещата мъжът да живее в похот и сексуална неморалност. Но ако жена водеше разпуснат начин на живот, тя биваше презирана, отлъчвана от обществото или дори наказвана със смърт. Помня как майка ми всяка година ме водеше на гинеколог (когато бях на 15, 16 и 17 години), за да види дали все още съм девствена. Тя спотаяваше дъха си всеки път когато доктора ме преглеждаше. Посещенията при гинеколога бяха единствените моменти, в които тя ми се усмихваше и казваше: „Добро момиче!“  А аз се чувствах така, сякаш бях спечелила златен медал на Олимпийските игри и се стараех да опазя себе си чиста. Днес, начина, по който гледам на всичко това се промени. Дори и проблемът с девството ми да беше преувеличен, аз съм благодарна на родителите си, че изгладиха ценностната ми система по отношение на сексуалната чистота - нещо, което света в наши дни не оценява! Но от друга страна, решението ми да опазя девството си, не беше точно решение и мой личен избор - аз трябваше да бъда чиста и свята пред Аллах. И ако не бях, щяха да ме убият! Тази моя сексуална чистота не извираше вътре от мен, понеже бях много праведна, не - тя се налагаше отвън ... беше морално задължение. Да, хубаво е да си свят, но истинската святост започва от сърцето. Святостта не може да се налага. Святостта не може да се придобие чрез външни правила и наредби.   Но нищо от това, което правех като добра мюсулманка, не беше дастатъчно да угоди нито на човека, нито на моя бог - Аллах. Откакто станах християнка научих,  че дори и да се обличаш, държиш или говориш консервативно, няма да стана свята вътрешно, а това е, което Господ иска. Вътрешното очистване, извършено от Истинският Бог, води до промяна в нашето отношение към това как се обличаме. Ние ще искаме да се обличаме по-скромно и непридизвикателно, без да съблазняваме и ще желаем да се държим истински благоприлично и скромно. Преди да променя външният си вид, трябва се промени вътрешният си човек чрез свръхестествената сила на Господа. А за да се случи това, аз трябва да имам лични взаимоотношения с Исуса Христа. Иначе, Неговата сила не може да действа и да извърши в мен Своите чудни и удивителни неща. Без да призная и приема в сърцето си Истинският Бог, аз не мога да Му позволя да работи в него и в живота ми. Най-сетне разбрах, че без да имам лични взаимоотношения с Живият Бог, щях да изповядвам само една религия, да следвам традиции и ритуали. Това може да ме накара да се чувствам добре временно, но не може да спаси душата ми за през вечността.  Като добра мюсулманка се молех по пет пъти на ден; обличах се колкото се може по-свято и постех; мислех си, че сърцето ми беше чисто; вярвах, че бях безгрешна и праведна, понеже мислите ми не бяха осквернени с желания за мъже. (Единственото, за което се мечтаех и беше свързано с мъже беше да се влюбя лудо както Ромео и Жулиета, да се омъжа и да се целувам!) Но аз нямах лични взаимоотношения с Бога, така че моята праведност може да се опише като повърхностна. Моят произход, обкръжението ми и културата, към която принадлежах, оказаха силно влияние върху взаимоотношенията ми с момчетата през детството и тийнейджърските ми години. Нито едно от момчетата, които харесвах в гимназията, не ме харесваше. Нямаше нищо особено във външният ми вид. Въпреки, че имах приятели момчета, аз бях приела мисълта, че те са ми само приятели. Бях свикнала и с това, че не съм хубава. Момчетата ми казваха, че съм грозна. Никой не ми дори и намекна, че съм красива. Затова отхвърлях всяка мисъл от съзнанието си, че момчетата се интересуват от мен. Така изградих добри приятелства с тях. След време обаче, няколко от тези момчета, отвориха сърцата си към мен -  не можех да повярвам, че изпитваха чувства към мен. Мислех си, че ме занасят, за да могат да ми се подиграват зад гърба ми. Не посмях да покажа никакъв интерес към никое момче докато не навърших 16. Но интересът ни един към друг беше толкова невинен в сравнение с днешния неконтролируем секс. Аз търсех истинската любов и грижа от другия пол, а не сексуални връзки. От цялото си сърце вярвах в любовта, като тази на Ромео и Жулиета. Всичкото четене и мечтаене през тези години,  си бяха свършили работата. Търсех тази романтична и утопична любов до края на живота си.   ГЛАВА 9 ДА ЧЕТЕШ ЛИЦАТА НА ХОРАТА   „С всеки изгрев ние оставяме все по-далеч зад себе си приказните истории от нашето детство. Всъщност, не е изгревът, който ни дистанцира от  мечтите ни. Това е „слънцето“ вътре  нас, което изгрява и залязва всеки ден. Когато най-сетне намерим истината, ние ще бъдем напълно променени и трансформирани.“  (Из записките на авторката, 1983 г. - Истанбул)   Растейки, аз бях самотно дете, класическото „странно дете“. Бях толкова срамежлива, че полагах неимоверни усилия да не подсмърчам или кихам на обществено място, за да не привличам вниманието към себе си. В училище хващах студените метални крака на чина си, за да мога след това да сложа студените си длани върху горещите си зачервени бузи, за да ги разхладя - толкова лесно се изчервявах. Не ми беше лесно и да завързвам приятелства. Спомням си първата година в прогимназията. Определено не бях онова готино популярно дете, както и никога не станах такова. Имах само една приятелка. Но не можех да се събирам заедно с нея често. Предполагам, че на майка ми ѝ е станало жално за мен, защото въпреки че в нашият дом не се отдаваше особена почит  на рожденните дни, тази години тя реши да ми направи парти. Аз поканих всички мои съученици и деца от махалата. Чаках ги часове наред, облечена в новата си рокля  и с тортата със свещичките на масата. Никой не се появи. Сърцето ми беше тотално разбито. Когато бях на 9, аз измислих една игра, която можех да игря само аз. Нарекох я - „Да наблюдаваш хората.“ Да, това беше моята игра: наблюдавах хората и четях живота им по техните лица. Изучавах ги много внимателно, като се опитвах те да не ме забележат. Така научих, че хората имат изписани по лицата си най-различни истории. Те всички вървяха по своя път; всеки със своите мисли, мечти, болки и любови, планове ... дори омраза. Когато бях малка, да гледам лицата на хората, за мен беше най-интересното занимание.  Втренчвах се в техните лица и това ги нервираше ужасно много. Често ми задаваха въпроса: „Ей, малката, какво си ме зяпнала така, а?“ Не можех да спра да го правя. Обичах да чета по техните бръчки, сълзи, ядове, надежди и болки.  Когато бях в гимназията, моята учителка по математика и настоятелка, Чисек - която много обичах - каза: „Ишик, начина, по който ме гледаш, а също и останалите, ни кара да се чувстваме неудобно. Защо го правиш?“ „Това е игра“, отвърнах аз. „Игра ли? Каква игра?“ „Да чета историите на хората по техните лица“, казах аз. Тя се смути: „Какви ... истории?“ „Техните истории; целта на живота им и как се справят с него.“ Тънка усмивка  заигра на лицето ѝ, докато ме слушаше: „И как го правиш?“ Отговорих: „Лесно е. Историите на живота им са изписани по целите им лица.“ „Тогава каква е моята история, когато ме погледнеш?“, попита тя, очевидно заинтересована. Поколебах се. Та тя беше моята любима учителка. Но тя ме подкани: „Хайде, кажи ми. Любопитна съм.“ „Изглеждате наранена“, изтърсих накрая аз. „И си мислите, че няма изход от ситуацията, в която се намирате.“ Още преди да завърша четенето на лицето ѝ, видях сълзи в очите  ѝ. Тя ме прегърна и си тръгна. Скоро след това научих, че Чисек се беше развела. Разводът е едно от най-ужасните неща, които могат да се случат на една жена, принадлежаща на мюсулманския свят. Учителката ми се опита да подреди живота си сама, но се провали. Тя ме насърчи да продължа образованието си, постъпвайки в колеж, където да изучавам философия, литература и физиология. Послушах съвета ѝ и започнах да се занимавам с литература. В деня на дипломирането ми тя ми зададе следния въпрос: „А каква история четеш когато погледнеш собственото си лице?“ Веднага щом се прибрах вкъщи, аз се погледнах в огледалото и плаках през целия ден. Нямах мир, нямах радост - само тъга, самота, разочарование и болка. Запитах се: „Кой може да ми помогне да променя това, което виждам в огледалото? То може ли да се промени изобщо?“ Отново се погледнах и видях потиснатост и гнет, които тегнеха над живота ми. Години по-късно, вече християнка, аз гледам на тези години като на един период изпълнен със самота, който описах в едно стихотворение: Когато се прибирах у дома от далече, никой не ми каза, че Ти ме чакаш с отворени обятия.   Когато се прибирах у дома от далече, аз не знаех, че Ти си ме обичал толкова много, че да умреш за мен.   Когато се прибирах у дома от далече, не знаех,  че си викал моето име и че си се молил за мен.   Когато се завръщах в Бащината си къща от дългото пътуване с болки и рани, не знаех,  че Ти беше наранен, за да съм здрава аз.   ГЛАВА 10 АБДУЛЛА   Всяка година, в точно определено време, мюсулманите са задължени да принасят животни в жертва на Аллах. Тази ислямска религиозна церемония беше много потискаща за мен, защото мразех да виждам как животни биваха избивани по улиците на града. Ислямският начин на живот винаги е бил живот, изпълнен със жертви. Ислямът има дълъг списък с изисквания, които трябва да извърш



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене